Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 4

Край реката. Това указание означаваше, че хотелът се намира в ползващата се с лоша слава част на града, която бе разположена между реката, високите скали край брега и водата. Мястото се наричаше „Натчес под склона“ и беше кварталът на речните моряци, картоиграчите мошеници, пияниците, убийците, крадците и леките момичета — с други думи, на отритнатите от обществото. На мъжа, за когото говореха, му подхождаше да живее там.

— Защо гледаш толкова мрачно? Не се ли вълнуваш? — попита Хлое.

— От какво да се вълнувам?

— Разбира се, от това, че в града се е появил нов ерген, и то богат, ако се съди по онова, което говорят хората. Той е хубав едър мъж, обиколил далечни страни, извършил фантастични неща и преживял големи приключения. Днес следобед го видях на улицата да разговаря с губернатора Куитман и за малко не припаднах. Сигурна съм, че губернаторът, който в края на краищата също е ветеран от войната, го е поканил тази вечер на бала — той е един от тримата оцелели доброволци на Джонстън. Ако не дойде, ще се пръсна от разочарование.

— Не ставай глупава — смъмри я остро Мелани.

— Разбира се, човек никога не знае какво ще се случи — каза дълбокомислено Хлое и хвърли бегъл поглед в огледалото към Мелани, — ала нощта тепърва започва.

Копринените поли на Мелани прошумоляха, когато тя рязко се упъти към вратата. Дядо й и Роланд Донован не биваше да се срещнат, не и тук, в къщата на губернатора, където се бяха събрали толкова много гости.

— Мелани, къде отиваш? — извика Хлое.

Мелани, която вече бързаше по широкия, постлан с винен килим коридор, не й отговори.

На горната площадка на стълбата тя се спря и се хвана за перилата. В този момент се отвори голямата входна врата, водеща във вестибюла под нея. Мъж с тъмнозелена, поръбена с боброва кожа пелерина върху вечерния костюм тъкмо подаваше на лакея високата си шапка, също от боброва кожа. На светлината на месинговия полилей къдравата му, синкавочерна коса проблясваше. Кожата му имаше загара на човек, който прекарва дълго време на открито, а около очите му се бяха образували малки бръчици, сякаш беше свикнал да обгръща с поглед големи разстояния. Имаше широките рамене на мъж, който познава тежкия труд, беше едър и сгърчеше с най-малко пет сантиметра над лакея на губернатора, за когото се знаеше, че е по-висок от метър и осемдесет.

Хлое, която беше последвала Мелани, извика запъхтяна зад нея:

— Хубава работа, Мелани, какво става с тебе?

При звука на гласа й мъжът под тях погледна нагоре и под рошавите му вежди те видяха очи с дълбок и извънредно наситен зелен цвят. В същия миг чуха името, което той каза на лакея:

— Донован, Роланд Донован.

— Добър вечер, мистър Донован — поздрави го лакеят. — Заповядайте. Очаквахме ви вече, сър.

Мелани вирна решително брадичка, изтича надолу по стълбите и остави Хлое със зяпнала уста.

— Мистър Донован — започна тя и гласът й прозвуча едновременно умолително и властно, — мога ли да поговоря за момент с вас?

Роланд Донован, който тъкмо сваляше пелерината си, се спря. Въпросителен поглед, примесен с възхищение, се появи в очите му, докато гледаше как тя слиза грациозно по стълбите. Учудването му беше разбираемо. Млади дами не заговаряха чужди мъже дори при относителната сигурност на един частен дом с толкова хора наоколо. Ако дръзнеха все пак, можеха да бъдат обвинени в нахалство и натрапване, ако не и в нещо по-лошо. Той отговори едва когато тя беше две стъпала над него, на височината на очите му.