Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 41

— Каква безсърдечност! — каза той тихо и зелените му очи имаха странен израз, докато наблюдаваше как гърдите й бързо се вдигат и спускат под лъскавия сатен на корсажа и червенината на гнева залива бузите й. Погледът му изразяваше, изглежда, възхищение, желание и още нещо, твърде близко до съчувствие. — Това съвсем не отговаря на представата, която имах за този брак.

— Не се съмнявам — изсъска тя и бузите й се зачервиха още повече.

— А, така ли? — попита той, постави единия си крак върху най-долното стъпало и се опря с ръка на парапета. — Щом си знаела толкова добре какво съм си представял, питам се защо сега се страхуваш от това?

— Аз да се страхувам? Не ставай глупав!

— Да не би да съм наранил гордостта ти? Съжалявам, но ми се струва, че е точно така.

— Не се страхувам от теб — отговори тя нервно и веднага опроверга думите си, защото когато той пристъпи към нея, тя бързо се отдръпна назад.

— Наистина ли? Защо тогава бягаш от мен? Защо не ми докажеш, че се лъжа? Защо си толкова твърдо решена да поддържаш избраната от теб дистанция?

— Вече ти казах — грубо му отвърна тя.

— Да, но всичко това е минало. Останалата част от живота ни е пред нас и ние се свързахме като мъж и жена. Ако бракът ни няма да е истински, предпочитам свободата си. Питам се какви са шансовете за анулиране на нашия брак… при дадените обстоятелства. Може би ще се стигне и до развод.

— Няма да направиш това! — прошепна тя със задавен глас.

Така щеше да рухне всичко, което искаше да постигне със своята женитба. Злобните клюки щяха да тръгнат отново. И ако се стигнеше до развод, това петно щеше да й бъде лепнато за цял живот. Със същия резултат би могла да замине веднага за Европа и да се присъедини към ползващите сее лоша слава слоеве на обществото, защото по-отритната и по-самотна, отколкото след един развод, не би могла да бъде.

— Не виждам никакъв друг изход — каза той, вдигайки рамене. — Мисля, че най-доброто решение е да напусна къщата веднага. Желая ви лека нощ… мисис Донован.

Гъстите му мигли се сведоха, за да скрият изражението, което се бе появило в очите му. Той наведе тъмнокосата си глава, обърна се, слезе по стъпалата и тръгна към вратата.

Загледана след него, Мелани мачкаше в ръце воала си. Не биваше да се стига до това. Тя очакваше, че той ще се развика и ще започне да спори с нея, но в края на краищата ще приеме условията й и ще затръшне вратата на стаята, която бе наредила да приготвят за него. Не знаеше какво да прави сега. Изглежда имаше, само една възможност да го спре, само един начин да го върне обратно.

Той издърпа резето и отвори вратата. Студеният нощен вятър нахлу в хола и от неговата струя свещите на полилея започнаха да капят, а пламъчетата трепкаха и танцуваха около фитилите. Вятърът изду полите на Мелани и тръпки полазиха по гърба й.

— Роланд — извика тя с гневна гънка около устата и с израз на отчаяние в добилите тъмновиолетов оттенък сини очи. — Е, добре… аз… аз ще се подчиня на твоите желания.