Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 29

Огънят в камината от бял карарски мрамор пламтеше и съскаше, хвърляше червени отблясъци върху мебелите от полирано орехово дърво и върху зеления брокат на гарнитурата в салона. От него изхвърчаха искри. Мелани остави перото и етана, за да намести бродирания параван, който я пазеше от топлината на жаравата. Стоеше пред гоблена с пасторална сцена, изобразяваща девойка в житна нива, когато на вратата се почука.

Беше Дом. Официален както винаги, той беше въведен в стаята от Цицерон. Всеки друг, който посещаваше къщата толкова често, навярно щеше да спести на стария прислужник труда да съобщи за пристигането му, помисли си Мелани. В следващия миг се усмихна и му подаде ръка, когато той се приближи до нея по обюсонския³ килим.

Дом не отвърна на усмивката й. Не задържа ръката й по-дълго, отколкото беше необходимо, за да се поклони. С израз на възмущение той мълчаливо изчака Цицерон да затвори вратата зад себе си.

— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент?

— Съвсем не, макар че съм изненадана. Мислех, че си обещал твърдо на мисис Уесли да присъстваш на домашния концерт.

— Така е — отговори той, — но се случи нещо по-важно.

Челото между русите му вежди беше тревожно сбърчено. Мелани забеляза не само това, но и церемониалното му държание и съвсем й прималя. Все пак се постара да заговори със спокоен тон.

— Така ли? Ела, седни и ми разкажи.

При тези думи тя застана пред малкото двойно канапе до огъня и даде знак на годеника си да седне.

— Предпочитам да остана прав — каза той.

Тя не възрази. Той тръгна делово към камината и застана с гръб към весело пламтящия огън.

Светлината от месинговия полилей на тавана трептеше по златисторусата му коса и хвърляше сенки под високите му скули. От тях обаче устата му изглеждаше тясна и безформена. Странно, че досега това не й беше правило впечатление. На Дом, изглежда, също му беше много трудно да подхване темата, която го беше довела, както и на нея й беше трудно да съчини писмото до него.

— Мога ли да ти предложа чаша чай или може би малко шери? — попита тя.

— Какво? О, не, Мелани, благодаря. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Когато вдигна поглед, Мелани смаяна установи, че той бе леко зачервен — признак за силно смущение. Странно, но тъкмо това отслаби собственото й напрежение.

— Да, какво има?

Дом я погледна и след това извърна очи.

— Не знам как да ти го кажа. Историята е твърде… деликатна.

— Но си сигурен, че трябва да разговаряме за това? — попита Мелани.

— Да, смятам, че имаш право да узнаеш какво се говори, така както аз имам право да узная какво от тези приказки е вярно и какво не.

Мелани пое дълбоко дъх. Стисна здраво ръце в скута си и вдигна сините си очи към лицето на Дом.

— Най-добре е да ми кажеш веднага какво те мъчи.

— Да — съгласи се Дом и се изкашля. — Надявам се само, че това няма да те засегне.

— Положително няма да ме засегне — отвърна Мелани и светлокафявите очи на Дом я стрелнаха с бегъл, почти обвиняващ поглед. Тя не можеше да не сравни неговата нерешителност и колебливост с прямотата, с която Роланд Донован бе почнал да говори за създалото се положение. Би могло наистина да се възрази, че Дом щеше да загуби повече, защото я обичаше. Изразът на лицето му обаче не издаваше нито яд, нито гняв. Може би това се дължеше на някакви още по-силни чувства. Дом се изкашля още веднъж.