Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 25

— Така ли? Я да видим.

С едно-единствено ловко движение той я сграбчи, притегли я до яките си гърди и така плътно я притисна до себе си, че тя усети как копчетата на ризата му и ланецът на часовника му се впиват в гърдите й. Когато пое въздух, за да извика за помощ, устата му докосна с бегла целувка разтворените й устни. В следващия миг той я хвана здраво за ръцете и я отблъсна от себе си.

— Не — каза той дрезгаво, — не е смешно. Възможно е наистина да не знам точно какво съм правил през онази нощ, но има някои неща, които си спомням съвсем ясно. Колко си мека, уханна и сладка — това се е запечатало в паметта ми по-ясно, отколкото всяка друга жена, която съм познавал. Не мога да кажа коя е причината, освен може би тази, че това удоволствие за малко щеше да ми коства живота, но не се лъжа. Ще признаеш ли, или искаш още доказателства? В такъв случай вън в моята карета са пистолетът, с който се дуелира дядо ти, и един чифт малки дамски ботуши за езда. Да ги пробваме ли, за да видим дали ти стават, моя плаха Пепеляшке, или ще признаеш доброволно, че са твои?

За миг Мелани се поколеба, след което се изправи вдървено. Трябваше да се сети, че той ще провери каква е работата, вместо просто да изхвърли нейните неща. Мелани се загледа в гърба му, когато той заобиколи бюрото, и произнесе със сподавен глас:

— Е, добре, бях там. Отидох в „Ривърест“ и се опитах да ви убия. Какво искате от мен, да се извиня ли?

Той рязко се обърна.

— Не, дойдох, защото аз исках да се извиня.

Отговорът му беше толкова непринуден, че тя можа само да се вторачи в него. Зеленият му поглед не отбягна нейния. Когато тя не отговори на думите му, той продължи:

— Бих могъл да изтъкна като оправдание обичайните обстоятелства, количеството уиски, което бях изпил, преди да се кача горе, но това не е извинение. Постъпката ми е непростима, знам много добре. Мога да кажа само, че цели три дни бях търсил забрава в бутилката, но така и не успях. Понякога един мъж може да намери за кратко време утеха с жена. Ти беше при мен. Беше топла и мека и аз си помислих… — Той прекъсна думите си с бърз жест и не довърши изречението.

Той бе искал да забрави дуела с дядо й, дуел, при който не бе стрелял, а бе застанал пред стария човек като мишена на неговия гняв. Несъмнено разкаянието му бе предизвикано от чувството за вина.

— Е, добре — каза Мелани със сподавен глас. — Ако сте казали това, което имахте да ми кажете, ще бъдете ли сега така добър да си отидете?

— Чак когато свърша. Ти, изглежда, не си ходила напоследък в града, нали? Била си толкова вглъбена в своята мъка, че не знаеш какво става там.

— Какво става?

— Нищо особено — отговори той и в тона му прозвуча ирония, която, изглежда, се отнасяше както до него, така и до нея. — Само това, че са те видели и разпознали, когато онази нощ си излязла от моята стая.

Мелани усети как всичката кръв се оттегли от лицето й и след това отново нахлу, когато си спомни за недостойния начин, по който я бе изблъскал от стаята, и за тълпата, насъбрана вън. Наистина тя се бе опитвала да не си го признава, но винаги бе съзнавала, че „Натчес под хълма“ и „Натчес на Стръмния бряг“ не бяха достатъчно отдалечени един от друг, за да не се разнесе клюката за нейната авантюра. Погледът й се спря на слънчевите лъчи, които падаха през прозореца. Навън силният вятър разклащаше голите клони на дърветата. Пое дълбоко дъх и отново погледна към Роланд Донован.