Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 221

Водата беше сива като небето на зазоряване. Въздухът беше хладен и влажен, а реката миришеше на риба, тиня и гниеща растителност. Скоро времето щеше да се промени, но днес все още беше хубаво. Още отсега небето на източния хоризонт се оцветяваше в червено.

Когато наближиха островчето, обвито в мъгла, Мелани видя там повече лодки, отколкото бе очаквала. Изглежда, че все пак бяха дошли и любопитни, макар да не можеше да ги види през гъстите върби.

Мъжът скочи от лодката, издърпа носа на пясъка и помогна на Мелани да слезе. Лицето й бе сериозно и бледо, когато го погледна.

— Нали ще ме чакате? — попита тя.

— Да — отвърна той и плю, — но може и да изчезна за малко да видя какво води насам дама като вас.

Мелани кимна и двамата тръгнаха по размекнатата пътека, която се виеше между върбите.

Три групи мъже стояха на поляната, която служеше за поле на честта. Отстрани стояха зрителите. Дом и секундантът му бяха от отсамната страна на обраслата с трева поляна. Роланд и губернаторът Куитман стояха на другия край. С черна чанта в краката и скръстени ръце малко по-нататък чакаше лекарят.

Роланд разговаряше тихо с Джон Куитман. На другия край на поляната Дом високо се оплакваше от пистолета, който му бяха дали. Гласът му беше пронизителен и рязък и ясно показваше, че е прибягнал до бутилката, за да се подготви за дуела.

Мелани се спря нерешително под върбите. След като стигна дотук, не знаеше какво да прави по-нататък. Роланд не я беше послушал, когато разговаряха двамата сами, много по-малко вероятно беше да я послуша сега пред всички. Можеше да склони Дом, но той беше предизвиканият. Нямаше как да откаже дуела, без да бъде заклеймен като подлец. Тя знаеше всичко това още като тръгваше от павилиона за гости в Монмаут, и всъщност изобщо не очакваше, че може да повлияе по някакъв начин на изхода на дуела. Просто се чувстваше длъжна да присъства, да види всичко със собствените си очи. Трябваше да знае какво става тук. Непоносима й беше мисълта да чака, докато някой дойде и й каже, че Роланд е мъртъв или жив. И все пак сега почувства непреодолимо желание да се обърне и да побегне. Вече не беше сигурна дали ще издържи гледката и се питаше дали не е по-добре да отложи колкото е възможно повече вестта за крайния изход.

Внезапно Дом обърна глава и я погледна право в лицето.

— Мелани! — извика той и в гласа му звучеше учудване.

— Мелани!

Тя стоеше като закована, когато всички погледи се насочиха към нея. Не й оставаше нищо друго, освен да избяга или смело да издържи и да остане. С високо вдигната глава пристъпи напред.

— Да не си дошла да видиш как ще те направя вдовица? — извика Дом и безгрижният му смях сякаш издаваше невъздържаността на умопомрачението му. — Крайно време е пак да бъдеш свободна. Време е да престанеш да делиш леглото и трапезата с мъжа, който уби дядо ти с коварните си лъжи. Нали знаеш, че снощи не исках да ти сторя нищо лошо. Знаеш, че те обичам. Подари ми благоразположението си и аз ще стана твоят рицар. Ще убия звяра, който те държи в плен, ще те освободя от него и през остатъка от живота си ние ще бъдем щастливи.