Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 220

Тя не можеше да тръгне. Трябваше да почака. Не я беше грижа дали е прилично. Целта й бе да стигне до уговореното място на срещата, без да я спрат. Ако Роланд и губернатор Куитман я видеха, без съмнение щяха да й забранят да отиде. Трябваше да се държи на разстояние от тях, за да не я забележат.

Мелани така набързо прибра косата си, че тя отново се разпиля по гърба й. Измъкна пак фуркетите и ги сложи на писалището. Тогава забеляза, че Роланд е довършил текста, върху който беше работил миналата вечер. Листът беше прилежно сгънат и затиснат с мастилницата. На него се виждаше името на Джексън Търнбъл, адвоката на бащата на Роланд и на нейния дядо. Докато свиваше косата си на кок на тила, тя втренчено гледаше листа. Когато мушна и последния фуркет, протегна бавно ръка към мастилницата и я отмести. Взе сгънатия лист и се поколеба за миг, преди да го разгърне. Беше ясен, прегледен документ. Освен частта от имуществото му, която се полагаше на майка му, Роланд беше завещал своята част от Котънууд и всичко друго, което притежаваше, на нея. На любимата си жена Мелани Джонстън Донован.

Островчето на Мисисипи край Натчес беше любимо място за дуели, и то вече години наред. И за двете страни беше неутрална земя, недалеч от града, което беше практично, и все пак бе достатъчно отдалечено, за да държи настрана любопитните. Уединеното място, заобиколено отвсякъде с вода, ставаше още по-привлекателно поради факта, че не бе под властта на шерифа, който би могъл да се намеси, защото дуелите бяха забранени със закон. Върби и млади кипариси, обрасли с мъх, растяха по края в богатата речна тиня, но в средата имаше полянка, на която се полюшваше висока трева и където мъжете можеха да извършат смъртоносното си дело.

До островчето можеше да се стигне само с лодка. На брега на реката имаше лодкари, които печелеха добри пари, като превозваха хората дотам и обратно. Това бяха същите мъже, които излизаха с лодките си и търсеха труповете, от които всяка нощ се отърваваше кварталът на Натчес под хълма. Понякога някой ранен участник в дуел не се завръщаше, макар и да беше тръгнал обратно към града. Или когато стигнеше брега, раненият не беше вече жив и по тайнствени причини липсваха най-ценните му вещи. Между лодкарите имаше наистина и честни хора, но беше трудно да се открият.

Вместо да разчита на късмета си, Мелани предпочете да вземе мнението на салджията. Той я изпрати при един стар човек, който имаше сърдитото лице на шотландец. Без да проговори, старецът я изслуша, изгледа я от главата до петите, плю на пода и кимна бавно, когато тя му каза, че ще му плати едва когато стигне пак в Натчес.

Имаше солидна лодка с олющена боя, но шарнирите бяха смазани и не влизаше никаква вода. Мъжът не проговори нито дума, ала изглеждаше почтен. Мелани и без това нямаше настроение да разговаря.