Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 22

— Опитах се да те убия — изсъска тя — и ми се иска да бях успяла.

— Защо, за Бога?

— Би трябвало да ти е ясно! Заради това, което стори на дядо ми и на мен!

— Което съм сторил на твоя…

Думите й сякаш не стигнаха веднага до съзнанието му. Той лежеше неподвижно, но в тъмнината Мелани чуваше, че диша тежко и бързо.

— Ти… каза той най-после, — ти си внучката на полковник Джонстън!

— На няколко пъти се опитах да ти го кажа.

— Милостиви Боже! — извика той едновременно възмутен и невярващ. Разтърси глава, за да проясни ума си. — Първо този луд старец, а сега ти!

Мелани се наведе напред и подпря свитите си юмруци на коленете.

— Този луд старец, както го наричаш, е мъртъв и ти го уби съзнателно, все едно че му заби нож в гърдите. Само че ти липсваше дори куражът на стрелец от засада или на наемен убиец. Ти съсипа гордостта и душата му и накрая сломи с думи сърцето му. Ти си убиец, Роланд Донован, убиец! И аз бих желала да те изтезавам така, както ти измъчи дядо ми!

Яростните нотки в гласа й и думите, които беше изсъскала, изглежда, не му оказаха почти никакво въздействие. Той внезапно скочи и я изправи на крака. С бързи и сигурни движения натика полата и жакета в ръцете й, обърна я и я тласна към вратата. Протегна ръка, отвори вратата и я изблъска в коридора. Преди да си поеме дъх, за да протестира, вратата зад нея се затвори с трясък.

Тя притисна дрехите до гърдите си и остана един миг, вцепенена от ужас. Чувстваше се гола, лишена от достойнство, от самоуважение и чест. Стоя известно време, изгубила ума и дума в тъмния коридор, докато лек шум, звучащ като сподавен смях, я пробуди от унеса.

Когато бързо обърна глава, видя, че се е събрала публика. Шумът от изстрела беше привлякъл хора, мъже и жени, които, повече или по-малко разсъблечени, се тълпяха в коридора. Не един от мъжете се наслаждаваше съвсем явно на гледката, която тя представляваше с широко отворените си от болка очи, с треперещите си червени устни, с косата, която се бе освободила от мрежата и падаше по раменете й, с нежните бели закръглености на гърдите, които се виждаха през зейналата й блуза. Сред зрителите беше и портиерът на хотела, който стоеше разкрачен, с похотлив израз на ухиленото си лице.

Пламтяща червенина се разля по лицето на Мелани. Идеше й да изкрещи или да заридае неудържимо, но не направи нито едното, нито другото. С твърд поглед вдигна високо брадичката си, обърна се на босите си крака и закрачи по коридора.

Глава трета

На погребението на полковник Изел Джонстън дойдоха много хора. Не беше трудно да се намерят мъже, които да носят ковчега до гробищата. Навремето той бе посрещан с голямо уважение и бе имал много приятели. Сега, след като беше починал, се намериха безброй хора, които заявяваха, че никога не са се съмнявали в него. Колко по-нормално щеше да е все пак, ако му бяха засвидетелствали верността си приживе.

Мелани, придружавана от губернатора Джон Куитман и от Дом носеше рокля от черен жоржет и воал, скриващ презрението, което изпитваше.

Приемаше съболезнованията с толкова такт, колкото можеше да се насили да прояви. Когато един-два пъти й се стори, че джентълмените от поколението на баща й и дядо й стискат ръката й по-силно от друг път, тя си обясни това със съчувствието им към положението й на млада жена, останала сама на тоя свят. Ако те видимо се напрягаха повече от обикновено да надзъртат през гънките на воала, който скриваше лицето й, си казваше, че това е просто от любопитство, защото искат да видят как приема трагичната смърт на дядо си. Нито за миг Мелани не допусна, че би могло да има друго обяснение. Приятелите и съседите на дядо й не бяха от хората, които посещаваха хотел „Ривърест“. Те не можеха да знаят за унижението, което беше претърпяла там. Не можеха да знаят абсолютно нищо за това.