Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 215

Беше с гръб към нея, когато започна да говори.

— Дългият път по суша до Мексико беше за полковник Джонстън голямо натоварване. На тази възраст той вече не можеше да понася горещината, праха и дългите часове на седлото. Годините бяха с ковал и мисленето му и той не бе в състояние да направи компромис или да се нагоди към дадено положение. Възмутено отхвърляше предложенията на подчинените си относно ежедневния режим. Що се отнася до стратегията на похода, той не беше съгласен с целите на нападението и със средствата, които генерал Закария Тейлър смяташе да използва. Искаше да се устреми в бърз галоп и да прегази уж отслабналите мексикански части, да завземе столицата и да приключи с цялата история. След шест седмици сме щели да бъдем отново в Натчес, твърдеше той, стига само правителствените чиновници във Вашингтон да го послушали. — Той спря, а като се обърна към нея, лицето му имаше замислен израз. Клатейки глава, продължи: — В много отношения полковникът и генерал Лопес си приличаха. И двамата вярваха в масирания фронтален удар и бяха толкова убедени в собственото си превъзходство, че винаги подценяваха враговете си. Но за едно нещо полковникът имаше право. На генерал Тейлър му липсваше въодушевление. А средствата, които дядо ти използва, за да компенсира това, бяха погрешни. Беше след Буена Виста. Всички бяхме разочаровани, че не ни заповядаха да напреднем във вътрешността на Мексико. Вместо това влизахме в множество дребни схватки и всеки път се оттегляхме, вместо да преследваме врага. Накрая на полковник Джонстън му омръзна. Вярваше, че ако се впусне със своя отряд след бягащите мексиканци, останалите отряди ще го последват от чисто въодушевление, дори това да противоречи на заповедите. Заблуждаваше се.

— Да — рече Мелани, чиито очи имаха замечтан израз, — мога да си представя, че би действал точно така.

Роланд кимна.

— Нашият отряд беше сам, когато мексиканците се обърнаха, отрязаха пътя и изклаха много хора. Тези от нас, които оцеляха, когато знамето падна, бяха закарани във вътрешността на страната. Както знаеш, пленниците бяхме полковникът, Дом, аз и още трима души. Някои от конете бяха застреляни в битката, другите ни бяха иззети. Трябваше много мили да извървим пеша. Даваха ни малко вода и още по-малко храна. Като стигнахме до пленническия лагер, той не представляваше нищо повече от заградена кирпичена колиба. В нея бяха натъпкани близо петдесет мъже, пленени през предишните месеци на войната. Нямаше хигиенни удобства, колибата беше развъдник на бълхи и плъхове, а през деня беше гореща като пещ. Всичко това вземаше своята дан. Когато пристигнахме, бяха оцелели много малко от пленниците.

Роланд погледна Мелани, тя кимна с разбиране, защото й бе ясно, че простите думи, които подбираше, можеха да изразят само частица от ужасите, които пленниците бяха преживели в този ад.

— Полковникът рухна веднага след пристигането ни. След ден-два напълно изгуби съзнание и започна да бълнува. Лесно можеше да се предвиди, че няма да издържи дълго. По време на целия поход дядо ти не искаше да признае, че носи, макар и малка, отговорност за смъртта на своите хора, а си беше втълпил, че ние всички сме на същото мнение. До известна степен това беше вярно, защото и ние някак си се възхищавахме от начинанието, което беше предприел, и от това колко сърцат и решителен трябва да е, за да издаде такава заповед. Всеки от хората, който последваха полковника, можеше с чест да се обърне назад, ако просто се беше подчинил на тръбата, която свиреше отбой. Във всеки случай ние, петимата оцелели от отряда, виждахме, че трябва да се направи нещо. Решихме да загатнем на мексиканците за влиянието на полковника върху доста членове на Конгреса. Твърдяхме, че той е благосклонен към мексиканската кауза, макар че естествено трябвало да се прави, че не е. Дадохме ясно да се разбере, че е в интерес на Мексико не само да окажат на полковник Джонстън медицинска помощ, но и че би било добра идея колкото е възможно по-бързо да го освободят.