Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 213

Мелани скочи от коня си и го завърза пред къщата. Като се имаше предвид празненството, което Куитманови бяха организирали тази вечер, не беше сигурна, че ще завари Роланд сам, но в цялата къща светеше само една лампа. Светлината проникваше през прозорците на стаята, която според разположението й Мелани прие за салона. Метна широките гънки на полата за езда през ръка, изкачи стълбите, прекоси дългата веранда пред къщата и почука.

Вратата се отвори широко. Роланд стоеше в рамката й като силует, очертан от лампата зад него с ивица златна светлина. Мелани не можеше да види лицето му, нито дори да разпознае чертите му, но знаеше, че стои пред него, несигурна дали ще бъде приета радушно.

— Не си дойде у дома — започна тя тихо.

— Стана късно. Мислех, че след всичко, което се случи, се нуждаеш от спокойствие и не исках да те смущавам.

Звучеше убедително.

— Както виждаш, нямам толкова голяма нужда от спокойствие.

Той наклони глава, като с ироничен поглед й даде да разбере, че го вижда.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

Вместо отговор той й направи място да мине. Светлината на лампата попадна върху лицето му, подобно на опъната спокойна маска. Той затвори тихо вратата и се извърна към нея, когато тя влезе в салона. Тъй като ясно усещаше изпитателния му поглед, Мелани не се обърна към него, а се спря и се огледа. Видя тежките, солидни мебели, практичните кафеникавочервени тонове на килима и писалището с чекмеджетата в ъгъла. Лампата стоеше в единия му край, светлината й падаше върху листата, пръснати до отворена мастилница и перо върху плота. Тъй като се чувстваше скована под втренчения му поглед, тя пристъпи към писалището. Думите върху най-горния лист я шибнаха като камшик в лицето:

„Аз, Роланд Донован, заявявам в пълно съзнание…“

Тя замръзна. Завещанието му. Той пишеше завещанието си. Бавно се обърна към него.

— Значи Хлое все пак е била права. Извикал си Дом на дуел.

— Да — отговори той с твърд, ясен глас:

— Защо? Заради мен? Заради случилото се снощи?

— Да.

— Не — възрази му тя. — Хлое се кълне, че ти вече от доста време го търсиш, и аз съм склонна да мисля, че казва истината.

— И ако е така? — попита той.

— Ако е така, бих искала да знам причината.

— Мисля, че знаеш причината.

— Искаш да кажеш, защото се съмняваш, че той може да има нещо общо с предателството на похода в Куба? Ако е така, тогава трябва да знаеш още нещо за събитията, които доведоха до това.

Тя не спести нищо и му разказа съвсем точно как се бе стигнало дотам, как испанският посланик се бе обърнал към нея, как, без да иска, бе чула кога отрядите ще тръгнат на поход и как по-късно го предала на Дом, как разбрала за предателството му и накрая — за опитите си да предотврати отплаването на „Памперо“.

Докато говореше, чертите му ставаха все по-твърди. Когато се запъна и спря, той я погледна с мрачно лице.

— Това всичко ли е?

— Дали това е всичко? Не виждаш ли, че аз съм виновна? Ако не бях аз, Дом нямаше да получи информацията и нямаше да знае какво да прави с нея.