Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 207

Притисна се към твърдия ръб на седалката и потръпвайки, придърпа полата около краката си. От тъмнината чу ехиден смях, някаква ръка се прокрадна по шията й и се пъхна в деколтето на роклята, за да сграбчи едната й гърда.

Ръката рязко се дръпна.

— Достатъчно, момчета — сряза ги Дом. — Разполагаме с много време, а има и сума ти по-подходящи места — добави, когато колата зави от алеята по пътя и той залитна върху Мелани.

Изправи се отново, обви ръка около раменете й и я придърпа към себе си.

— Чакахме достатъчно дълго — изръмжа единият от мъжете, който седеше на седалката до Мелани.

— Можете да почакате още малко — изфуча Дом.

— Само ако не е прекалено дълго — отвърна мъжът и тонът му беше заплашителен.

Когато очите й свикнаха със слабата светлина, Мелани можа да различи братята Баскъм, които седяха един срещу друг. В свитата си поза напомняха на животни, които дебнат за скок. Бяха готови да се бият за нея като кучета за вкусен кокал. Трябваше да има някаква възможност да се използва това разногласие. Треперейки, пое дъх и сложи ръка върху ръкава на Дом.

— Къде… къде ме водиш? — попита.

— Има ли значение? — изсмя се той.

Горчивата ирония в думите му не й даде много надежда. Въпреки това трябваше да продължи.

— Кои са другите мъже? Какво търсят тук?

— Не ги ли познаваш? Те бяха сигурни, че ще ги познаеш, защото си виновна за смъртта на брат им, но и заради майка си те гледат с лошо око. Изглежда, че се е удавила, и всичко това само заради теб. Ти въздействаш неблагоприятно върху живота на другите, Мелани, мила моя.

— Не — прошепна тя, — о, не!

— О, да! — отговори Дом и в гласа му прозвуча доволство. — Ако искаш да знаеш защо са тук — аз ги наех. Чух, че са долу в Натчес, в лошия квартал на града. Там питаха за теб и разказваха какво им се искало да ти направят, ако те хванат. Техните намерения отговаряха напълно на моите, затова си помислих, че сигурно самата съдба ни е събрала. Както вече казах, през ум не ми е минавало, че толкова лесно ще ми паднеш в ръцете. Смятах, че ще трябва да нападна из засада каретата ти и да се отърва от кочияша ти. Съществуваше дори вероятност да се справя с Роланд. Донякъде съжалявам, че не се стигна дотам. Това, което ще се случи с теб, ще ми достави още по-голямо удоволствие, ако знам, че той няма да е в състояние никога вече да го прави.

— Искаш да кажеш…

— Да, точно така. Първо аз съм на ред, а като свърша с теб, могат да те имат братята Баскъм.

— Из… изглежда, че се задоволяваш с много малко — подметна тя и се опита да придаде меланхоличен тон на гласа си. — По-рано искаше цял живот да си с мен.

— Ти ме излекува от това.

— Щом ми се е удало, значи не си изпитвал кой знае какво към мен.

Усети възбудата, която го обзе, но не можа да определи дали се дължи на гняв или на радостното очакване.

— Не, може би не — каза той с приглушен смях. — Във всеки случай няма вече да мисля за теб, когато свърша. Няма повече да съжалявам, че вече няма да те има. Дори няма да ми липсваш.

— Когато вече няма да ме има ли? — попита тя с треперещ глас.