Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 197

— Мис Мелани?

Повикването бе последвано от чукане. Беше прислужницата, която след завръщането й правеше всичко възможно да замести Глори.

Мелани се опря на лакът.

— Какво има? — извика тя.

— Имате посетител, мис Мелани. Мистър Дом. Чака ви в салона.

— По това време?

— Вече е късно, мис Мелани. Казах му, че сте още в леглото, но той рече, че ще почака. И чака вече близо час долу.

— Добре, идвам след няколко минути.

— Не искате ли да ви помогна да се облечете? — попита момичето през затворената врата.

— Ще се оправя сама — извика Мелани. — Кажи на Цицерон да се погрижи да поднесат нещо за пиене на господина.

— Вече му поднесоха, мис Мелани. Той сам си поръча.

Роланд свали ръка от хълбока на Мелани, отметна завивката и се измъкна от леглото. Безмълвно започна да обува панталона си.

Мелани седна и го загледа, докато той набързо надяна ботушите си. Дългата й кестенява коса падаше около нея и покриваше налетите й розови гърди, без да ги скрива напълно.

— Отиваш ли си? — попита тя най-после.

Той хвърли поглед към нея и бързо го отклони.

— Щом като Клемънтс вече се чувства тук като у дома си, за мен няма място.

— Това не е вярно!

Но той не се захвана да спори. Облече ризата си, напъха я в панталона, наведе се да я целуне по устата с твърдите си устни, после с бързи стъпки прекоси стаята. Мелани проследи с поглед как излиза през широко отворения портал, после остана заслушана в отдалечаващите се стъпки. Можа да различи, че се отправи към стълбата за прислугата, вероятно по нея беше и дошъл.

Когато шумът заглъхна, тя скочи от леглото, отиде до гардероба и измъкна първата попаднала й рокля. Стискаше ядно устни, докато обличаше бельото, докато нахлузваше роклята от син муселин и прибираше косата си на кок. С шумолящи пол и напусна стаята и слезе по стълбата.

Дом стоеше в салона до прозореца и гледаше навън. Когато тя влезе, се обърна към нея, а между кафявите му очи имаше бръчка. Погълна на един дъх питието, което държеше в ръка, и остави чашата на една малка масичка, преди да каже нещо.

— Току-що видях мъж на кон да излиза иззад къщата и да се отдалечава по алеята. Кой беше?

— Посетител — отговори Мелани кратко.

— Аха. Мислех, че си още в леглото.

— Така беше.

— Мъжът — рече Дом бавно и бръчките по челото му станаха по-дълбоки — имаше учудваща прилика с Роланд.

— Е, и? — попита Мелани и вирна брадичка. — Той е мой мъж.

Дом се втренчи в нея и слаба червенина пропълзя по лицето му.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш намерение пак да се събереш с него? Какво става с нашите планове?

— Твоите планове, Дом, не моите.

— А какво… какво ще стане с това, което направихме, ти и аз? Трябва да се пазим взаимно. Няма друг човек, на когото можем да се доверим.

— Което направихме ли? Аз не съм направила нищо. Единствената ми грешка беше, че ти се доверих. Ти злоупотреби с това доверие. Ти използва това, което чу от мен, за да разрушиш една мечта, да убиеш повече от триста мъже и да раниш много други. А най-лошото е, че нямаше смелостта да го направиш от свое име. Ти избута мен напред, скри се зад моя гръб.