Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 197
Дженифър Блейк
— Мис Мелани?
Повикването бе последвано от чукане. Беше прислужницата, която след завръщането й правеше всичко възможно да замести Глори.
Мелани се опря на лакът.
— Какво има? — извика тя.
— Имате посетител, мис Мелани. Мистър Дом. Чака ви в салона.
— По това време?
— Вече е късно, мис Мелани. Казах му, че сте още в леглото, но той рече, че ще почака. И чака вече близо час долу.
— Добре, идвам след няколко минути.
— Не искате ли да ви помогна да се облечете? — попита момичето през затворената врата.
— Ще се оправя сама — извика Мелани. — Кажи на Цицерон да се погрижи да поднесат нещо за пиене на господина.
— Вече му поднесоха, мис Мелани. Той сам си поръча.
Роланд свали ръка от хълбока на Мелани, отметна завивката и се измъкна от леглото. Безмълвно започна да обува панталона си.
Мелани седна и го загледа, докато той набързо надяна ботушите си. Дългата й кестенява коса падаше около нея и покриваше налетите й розови гърди, без да ги скрива напълно.
— Отиваш ли си? — попита тя най-после.
Той хвърли поглед към нея и бързо го отклони.
— Щом като Клемънтс вече се чувства тук като у дома си, за мен няма място.
— Това не е вярно!
Но той не се захвана да спори. Облече ризата си, напъха я в панталона, наведе се да я целуне по устата с твърдите си устни, после с бързи стъпки прекоси стаята. Мелани проследи с поглед как излиза през широко отворения портал, после остана заслушана в отдалечаващите се стъпки. Можа да различи, че се отправи към стълбата за прислугата, вероятно по нея беше и дошъл.
Когато шумът заглъхна, тя скочи от леглото, отиде до гардероба и измъкна първата попаднала й рокля. Стискаше ядно устни, докато обличаше бельото, докато нахлузваше роклята от син муселин и прибираше косата си на кок. С шумолящи пол и напусна стаята и слезе по стълбата.
Дом стоеше в салона до прозореца и гледаше навън. Когато тя влезе, се обърна към нея, а между кафявите му очи имаше бръчка. Погълна на един дъх питието, което държеше в ръка, и остави чашата на една малка масичка, преди да каже нещо.
— Току-що видях мъж на кон да излиза иззад къщата и да се отдалечава по алеята. Кой беше?
— Посетител — отговори Мелани кратко.
— Аха. Мислех, че си още в леглото.
— Така беше.
— Мъжът — рече Дом бавно и бръчките по челото му станаха по-дълбоки — имаше учудваща прилика с Роланд.
— Е, и? — попита Мелани и вирна брадичка. — Той е мой мъж.
Дом се втренчи в нея и слаба червенина пропълзя по лицето му.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш намерение пак да се събереш с него? Какво става с нашите планове?
— Твоите планове, Дом, не моите.
— А какво… какво ще стане с това, което направихме, ти и аз? Трябва да се пазим взаимно. Няма друг човек, на когото можем да се доверим.
— Което направихме ли? Аз не съм направила нищо. Единствената ми грешка беше, че ти се доверих. Ти злоупотреби с това доверие. Ти използва това, което чу от мен, за да разрушиш една мечта, да убиеш повече от триста мъже и да раниш много други. А най-лошото е, че нямаше смелостта да го направиш от свое име. Ти избута мен напред, скри се зад моя гръб.