Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 199

Той я погледна в лицето, сякаш не можеше да проумее сдържаната й и иронична съпротива.

— Превърнала си се в безсрамна и дръзка развратница — подхвърли й той в лицето.

— Има неща, които, щом се случат на жената, могат да направят това от нея — отвърна Мелани и го погледна твърдо със сините си очи, — но не съм сигурна дали е лошо, щом ми позволява да изслушам отвратителните ти думи, без да припадна като безпомощна жертва в краката ти.

— Струва ми се, че предпочитам да те помня такава, каквато беше, когато все още бяхме сгодени — тиха, очарователна и нежна.

Тя вирна брадичка.

— Несъмнено, а като се връщаш към онова време, можеш да съжаляваш, че още тогава не си ме хвърлил на канапето и не си ме обладал. Това вероятно щеше да е много лесно завоевание за теб.

— Мелани… — започна той.

Тя бързо вдигна ръка.

— Нито дума повече. Трябва да те помоля да си идеш. Ще ми бъде приятно, ако повече не се появяваш неканен в Гринлия. От днес нататък няма да съм си вкъщи, ако дойдеш тук сам.

Той я удостоих поглед, граничещ с омраза, когато тя отстъпи, за да му освободи пътя към вратата. Тръгна с колебливи крачки, но още веднъж се спря на вратата и рязко се обърна към нея:

— Ти… ти не знаеш какво ми причини — проплака той, а очите му гледаха диво. — Ти съсипа живота ми. Ти ми отне доброто име, адвокатската кариера, лиши ме от амбициите, от надеждата, дори от моята чест и нищо не ми даде в замяна. Какво да правя сега? Какво още ми остава?

В първия момент думите му събудиха съчувствие у Мелани. После поклати глава и отвърна:

— Можеш да започнеш с това да потърсиш кой е виновен, вместо да ме упрекваш, че съм ти взела нещата, които така високо цениш. Абсолютно нищо не съм ти взела. Ти сам захвърли всичко от гордост и страх. И от чувство за вина, защото знаеш колко несправедлив си бил към другите.

— Ти знаеш всичко — промълви той. — Страхувах се, че ще го откриеш, страхувах се, че ще се опълчиш срещу мен. — Лицето му се изкриви, а очите му добиха празен израз. После Дом се обърна, дръпна вратата и се втурна навън.

Мелани се загледа неподвижно след него и по челото й се появиха бръчки на изумление. Какво искаше да каже? Естествено тя знаеше за предателството му към Лопес и неговите хора. Отдавна бяха изяснили този въпрос. Глупаво би било отново да се връщат на него. Следователно трябваше да предположи, че това не е единствената несправедливост, в която Дом можеше да бъде обвинен. Изведнъж си спомни за странното спречкване между Дом и Роланд преди много месеци в Котънууд. Когато Дом беше научил за женитбата й, беше опитал да притъпи удара с алкохол и през нощта беше дошъл в Котънууд. Роланд стоеше на стълбата, докато разговаряха. Вече не можеше да си спомни точните думи, които си казаха, но Роланд беше съобщил нещо на Дом, беше изразил нещо, което накара Дом да забрави своята надменност и обидната си горделивост, нещо, което го накара да подвие опашка и да избяга. Какво беше то? Останало й беше само неясно впечатление, спомен за тона на двамата и за начина, по който се гледаха. Както и да е, но на лицето на Дом онази вечер бе изписан същият засегнат израз, както току-що, същият безутешен и отчаян страх.