Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 184

Докато казваше това, той напъха ризата в панталона си и я погледна.

— Отвратително е да говориш така — прошепна тя.

— Така ли? В последно време имах достатъчно възможности да размисля и не ми харесва това, до което ме доведоха размишленията ми. Кажи ми едно: виждаш ли често Дом?

Тази смяна на темата беше обезпокоителна и същевременно многозначителна.

— Защо? — попита тя остро, а гласът й беше приглушен, тъй като обличаше през глава роклята, за да скрие недоволството, изписано на лицето й.

— Защото още не сме си уредили сметките с него.

Тя с усилие се изправи на крака, фактът, че той не й предложи помощ, засили чувството, че е зле настроен към нея.

— Защо? — попита тя още веднъж раздразнено. — Сега баща ти е мъртъв. Котънууд ти принадлежи, а и парите, които той е натрупал през всичките тези години. Една част от тях можем да вложим отново в плантацията, да дадем на земята това, от което се нуждае, да помислим как отново да я обогатим — нали още преди месеци говореше за това. Не ти ли стига? Трябва ли точно сега да тръгнеш в някакъв отвратителен поход на отмъщението?

— Не ми казвай само — отвърна той тихо, — че за теб отмъщението е загубило очарованието си.

Тя вирна брадичка и отговори:

— Разбрах, че отмъщението не носи удовлетворение, както всички мислят, и че често води до страдание.

— Трогателно наистина, но, надявам се, ще измислиш нещо по-добро, ако искаш да защитиш Доминик Клемънтс.

— Да го защитя ли? — повтори тя като ехо.

— На парахода, с който пристигнах, имах щастието да поговоря с един джентълмен от Натчес. Той ми разказа, че Дом може често да бъде видян в компанията на една хубава млада омъжена жена на име Мелани Джонстън Донован. И на всички заинтересовани наблюдатели се струвало, че тази двойка с явно нетърпение очаква овдовяването ти.

— Значи си разпитвал, така ли? — избухна Мелани. — Надявам се, че не си бил много изненадан, като се имат предвид конкретните обстоятелства около женитбата ни.

— Не — отговори той и зеленият му поглед се плъзна по ясните черти на класическото й лице, спря на ядната червенина по бузите й и на бурното виолетово-синьо в очите й. Един мускул до устните му трепна, ръката му бавно се сви в юмрук. — Не — повтори той, — само бях разочарован.

Извърна се рязко, наведе глава под един клон и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Мелани потисна напора на яростните сълзи и извика:

— Къде отиваш?

Той спря и се обърна.

— В Котънууд, защото там съм си у дома, макар че ти, изглежда, не си.

Очите му недвусмислено и преднамерено се плъзнаха по нея и по полянката, на която заедно бяха лежали.

— Ако искаш да дойдеш при мен, имаш позволението ми. Нямам нищо против, но и не ти обещавам нищо, особено що се отнася до Дом.

Поклони се подигравателно и изчезна между дърветата.

След подобни думи за нея това естествено беше невъзможно. Мелани пооправи външния си вид, закопча роклята си, приглади гънките на полите, разреса с пръсти косата си, извади заплетените в нея листа и я сви на тила. С угрижени очи и замислено изражение се отправи назад към колата, която стоеше пред стълбите на Котънууд, качи се и потегли. Едва когато стигна до сала на Мисисипи, се сети отново за провизиите в кухнята на плантацията, които бе донесла с намерението да ги разпредели между робите.