Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 180

Най-после изпълни задачата си. Балите памук изчезнаха зад завоя на реката на път за Ню Орлиънс. В последно време много бе мислила за условията, при които живееха робите в Котънууд. А те бяха за плачевни. Чрез адвокат Колийн даде на Мелани пълномощно, с което й позволяваше да се разпорежда с нейния дял от имота. С този документ в ръка Мелани взе от парите, които със скъперничеството си Робърт Донован бе сложил настрана, и с тях преустрои колибите на робите. Освен тона повика лекар да излекува скорбута и крастата, които завари наред с много други болести, дължащи се на неправилно хранене. Нареди да заградят малки градини за робите и снабди всяко семейство с няколко кокошки и свине, за да могат сами да отглеждат част от храната си и да имат на разположение животински продукти. Ако след време робите произведяха излишък от зеленчуци или имаха повече животни, те можеха да ги продадат и да приберат печалбата. Тя разреши през останалото време след беритбата и през зимата мъжете, ако искат, да предлагат работната си сила другаде. Доволството, което цареше в Котънууд, беше достатъчна награда за усилията й.

Днес тя бе натоварила отзад в колата чували с портокали, зеленчукови семена и качета меласа, за да разнообрази менюто на тези, които зависеха от нея. Искаше по-късно през есента да бере заедно с мъжете орехи и да им покаже как се лющят, искаше да организира и беритбата на други плодове в гората.

Досега още не беше обърнала внимание на главната сграда. Докато там не живееше никой, това щеше да бъде чисто разхищение на пари. Тя самата нямаше намерение да напуска Гринлия и се съмняваше, че плантацията привлича Колийн под каквато и да било форма. Решението, дали къщата да се боядисва и ремонтира, трябваше да почака до идването на актрисата. Подобни планове за бъдещето изглеждаха на Мелани вече напълно нормални. Тъй като седмиците се нижеха и тя не чуваше нищо ново за Роланд, започна постепенно да се примирява с мисълта, че е мъртъв. Не й беше леко. Все още не можеше да си наложи да поръча траурно облекло. И все пак полека-лека свикна с мисълта, че ще трябва да го направи.

Беше топъл, дори горещ ден. Въздухът беше сух, мек и прашен, като старо вино изнесено от избата. Цветята и храстите цъфтяха все още пищно покрай пътя, но годината неотменно се приближаваше към своя край, както и времето, което преживя като съпруга на Роланд Донован.

В Котънууд малките негърчета изтичаха от колибите и я поздравиха с весел смях. Тя им подаде нещата, които бе натоварила, и строго им нареди да ги занесат направо в кухнята. Но разреши всеки да си вземе по един от портокалите, които току-що бяха пристигнали с парахода от Ню Орлиънс. Клатейки глава, тя се учуди на безкрайната енергия на децата, които лудешки се втурнаха да изпълнят заръката. После се обърна отново към колата. Взе от седалката венец от светлочервени и бели рози, оформени от оцветен восък. Гробът на бащата на Роланд имаше безотраден вид. Тази година все още не бе валяло и тревата не бе пораснала като друг път. Не знаеше с какви думи са изпратили човека в гроба, но ако някой бе сложил и едно цвете, от него вече нямаше следа. Намислила беше този малък жест на уважение още с връщането си, но досега бе прекалено заета с други неща.