Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 176

Почука се. Мелани избърса лицето си със салфетката и посегна към пеньоара си, преди да стане от леглото и да отвори вратата. Навън в коридора стоеше Колийн. Очите й бяха с червени кръгове, но тя беше облечена в костюм за път от сив плат със зелена гарнитура. Пристъпи бързо, за миг прегърна Мелани, после влезе и затвори вратата зад себе си.

— Както виждам, и ти си прочела вестника — каза актрисата, която търсеше в чантата си кърпичка. — Не бива да се отчайваме. Все още е възможно да има някакво недоразумение. Тази сутрин ще взема влака за Вашингтон. Няма да се отдам на мъката си и да потъна в сълзи, докато не изчерпя всички източници на информация. Във Външното министерство сигурно имат начин да установят контакт с пленниците. Съществува вероятност някой от тях да знае нещо за Роланд, добро или лошо. Някой може би ще каже, че е глупаво да се вкопчвам в такива надежди, но аз никога не съм се предавала напълно, докато не съм била принудена да го сторя. Страдания има достатъчно — независимо дали ги искаме или не. Но ако човек иска радости, трябва да ги заплати с малко повече усилия.

— Ако почакаш, ще дойда с теб — заяви Мелани.

Колийн й се усмихна през сълзи.

— Много трогателно от твоя страна, но недей. Влакът ми тръгва след половин час. И без това се налага да побързам, ако искам да го хвана. А и трябва да ходя на толкова много места, да говоря с толкова много хора, че не съм сигурна дали ще издържиш. Знам, че няма по-тежко от това да чакаш, но в момента не ти остава нищо друго.

Тя изчезна, сподирена от шумоленето на полите й и от тракането на токчетата й по коридора. Мелани се обърна бавно към леглото и разкопча седефените копчета на пеньоара. Още не бе свалила обемистите дипли на пищната дреха от поръбена е дантели розова коприна, когато на вратата отново се почука. Не беше чула Колийн да се връща, но все пак си помисли, че актрисата сигурно е забравила нещо, някакво съобщение или информация, които е искала да й предаде.

Когато отвори, на вратата стоеше Жан-Клод. Тъмните му очи изразяваха съчувствие, а лицето му имаше сериозен израз.

— Мелани, cherie — рече той със съжаление, когато влезе в стаята и затвори вратата зад себе си, — дойдох да те утеша.

Привлече я почти братски в прегръдките си и я целуна неволно по бузата. Ръцете му се стегнаха около нея, сякаш изразяваше така силата на състраданието си, а дланите му леко преминаха по гърба й, после, клатейки глава, положи устни върху нейните и силно я притисна към себе си. Целувката му се промени, стана по-дълбока.

Мелани не мърдаше. Ръцете, които я държаха, и контактът с топлото човешко тяло й даваха известна утеха, както той я беше уверил, и същевременно я накараха да осъзнае, че макар мнозина да са мъртви, тя все още е жива. И друго нещо я накара да остане за миг в прегръдките му. Мъката й бе толкова дълбока, че спонтанно й се прииска да отрече любовта, от която тя произтичаше, да провери силата и устойчивостта на тази любов чрез ласките на друг мъж.