Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 174

— Благодаря, Жан-Клод — отвърна тя с учтива усмивка, като се опитваше да намери безобиден тон. — Роклята наистина би трябвало да ви харесва, тъй като в края на краищата вие я избрахте за мен.

Това беше съвсем вярно. С типичния непринуден маниер на истински французин Жан-Клод беше придружил Колийн и Мелани, когато отидоха да попълнят гардероба си, потънал със „Съдърнбел“. Те бяха постигнали мълчаливо съгласие да не купуват черно, въпреки че всеки ден можеше да им се наложи да облекат траурни дрехи.

— Тогава съм цял гений, нали? Но макар роклята да е много хубава, нямаше и наполовина да въздейства така, ако не е беше дамата, която я носи.

— Още веднъж сърдечно ви благодаря, уважаеми господине. А сега ми кажете от коя пиеса е този цитат. Струва ми се познат, но в момента не мога да се сетя.

— Обиждате ме, cherie. Думите ми бяха сериозни. — Да, и съм сигурна, че всеки път ги казвате сериозно — заяви Мелани, около чиято уста имаше решителна бръчка, макар очите й да се смееха.

— Вие ще ме доведете до полуда! Как да ви убедя, че ви намирам интересна, че изпитвам нещо към вас, което не съм чувствал към никоя друга жена? Вие ме омагьосвате с усмивката си, после ме хвърляте в отчаяние със студенината си.

— О, Жан-Клод! Много добре знаете, че това не е вярно. Вие се мотаете без работа, а аз съм тук в момент, когато Колийн няма много време и по-малко мисли за вас, защото се тревожи за сина си и трябва да се погрижи да възстанови външния си вид. Това е всичко.

— Не, не е така, казвам ви! О, да, признавам, че нашите чувства, моите и на Колийн, от Ню Орлиънс насам малко охладняха. Да не мислите, че ми е било приятно тя да ми се подиграва и да крие истината за миналото си? Възрастта й не играе толкова голяма роля. В моята страна много се възхищават от зрели жени. Но да крие от мен истината! Срамувала ли се е? Толкова ли малко е вярвала, че ще я разбера? — Той вдигна рамене. — Но и това сега няма значение. Както вече се опитах да кажа, сега за мен сте важна вие и чувствата ми към вас. И това няма нищо общо с околните.

— Моля ви! — смъмри го тя.

През рамото му можеше да види Колийн под ръка с мъжа, който организираше бала. Актрисата се усмихваше, но очите й имаха напрегнат израз, сякаш знаеше какво става между снаха й и мъжа, който е бил, а може би все още беше неин любовник.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, когато ви се обяснявам? „Моля ви!“

Тя отдръпна глава, за да види лицето му, а виолетово-сините й очи го изгледаха твърдо.

— Да, това е всичко — отговори тя.

Той въздъхна.

— Ах, тези благовъзпитани жени! А ако знаехте, че сте вдовица, щяхте ли тогава да се вслушате в думите ми?

Сянка премина по лицето на Мелани.

— Не мисля, че трябва да ви отговоря — рече тя, като понижи глас, — защото няма да се стигне дотам.

Беше вече късно, когато се върнаха в хотела. Не очакваше да заспи бързо след обезпокоителните неща, които й бе наговорил Жан-Клод, но явно беше по-слаба и се уморяваше по-лесно, отколкото си мислеше. В момента, в който затвори очи, се унесе в сън.