Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 175

Събуди я камериерката, която й донесе закуската — лукс, който Колийн изискваше всяка сутрин за себе си и за Мелани. Мелани сложи таблата на скута си. Както винаги, на нея имаше и свежо цвете, тази сутрин червен карамфил — приносът на Жан-Клод към ритуала на закуската. Смръщи чело и се наведе напред да вдъхне горчивия аромат. После, клатейки глава, подаде на камериерката кристалната ваза да я постави на тоалетката. След като установи със задоволство, че дамата има всичко, от което се нуждае, момичето взе монетата, която Мелани й подаде, поклони се и напусна стаята.

Закуската беше богата, а до нея, както всеки ден, на таблата бе сложен последният вестник от столицата.

Мелани го остави настрана и се нахвърли върху яденето. Знаеше, наистина, че има нужда от силна храна, за да си възвърне теглото, което бе загубила, но малко я измъчваше мисълта, че Колийн хрупаше към кафето си вероятно само парче сухар.

Накрая Мелани попи устни със салфетката, пусна я на подноса и посегна към вестника. Пребледня, когато едно име й се наби в очи. Прочете репортажа за пленяването, процеса и екзекуцията на военния авантюрист генерал Нарсиско Лопес в Куба в последния ден на август. Начинът, който бе избран за умъртвяването на някогашния испански военен, беше гаротата — желязна примка, която се надява на врата на осъдения на смърт и бавно се стяга, докато го удуши. Британският консул беше склонил генерал-губернатора на Куба да му предаде хората, които можеха да докажат, че са граждани на Великобритания. Останалите сто и петдесет мъже бяха натоварени на кораб за Испания, за да бъдат хвърлени там в затвора. Следваше списък на пленниците. Мелани го прегледа няколко пъти с горящи очи, но името на Роланд Донован го нямаше.

Пусна вестника, облегна се на възглавниците и затвори очи. От петстотин мъже сто и петдесет бяха оцелели, за да бъдат гонени с кучета, пленени и изпратени в Испания. Тогава триста и петдесет са мъртви и Роланд е между тях. Докато тя се е усмихвала и е танцувала, и се е наслаждавала на живота през последните седмици, той е лежал безжизнен на тропическия остров. Дали победителите го бяха погребали? Дали бяха отслужили литургия за него? Дали го бяха хвърлили в трап и заровили е пръст? Или костите му още се белееха на слънцето?

Горещи солени сълзи бликнаха от очите й и бавно се застичаха по бузите. До този момент не й беше ясно колко много се е надявала на неговото завръщане, колко е искала да заживеят отново заедно като мъж и жена. Беше решила на всяка цена да разкрие тайната около това, което се беше разиграло между Роланд и дядо й, и ако е имало някакво недоразумение, да се опита да го разбере и да му прости. Сега вече няма никога да стигне дотам. Никога вече няма да види усмивката му или блясъка в зелените му очи, никога вече няма да почувства докосванията или топлината на ръцете му. Тя бе овдовяла и нито едно от предупрежденията, които бе получила, нито един от намеците, които й бяха правили, че това може да се случи, не я бяха подготвили за това безутешно състояние. Тя беше вдовица, бездетна вдовица и това в момента и изглеждаше най-голямата жестокост.