Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 15

Нощта беше студена и мрачна. Луната се беше скрила зад гъста пелена от облаци, а вятърът бе натежал от влага. Мелани не се учуди, че заръмя слаб дъжд, докато извеждаше оседлания си кон от конюшнята. Всички слуги — конярят, кочияшът, градинарят, домашните прислужници — се бяха събрали в кухнята на бдение за покойния си господар. Глори, камериерката й, също беше там със зачервени от плач очи, твърдо убедена, че господарката й е взела лауданум² и спи дълбоко.

Пътят до града не беше дълъг само три-четири мили. Въпреки това Мелани трепереше от студ и дългата пола на костюма й за езда беше прогизнала, когато зърна разпръснатите светлинки, мъждукащи във влажната нощ. Избягваше по-оживените места и се придържаше към покрайнините на града, докато стигна разкаляната улица, която водеше право към подножието на скалите.

Хотел „Ривърест“ беше ярко осветен. Той представляваше двуетажна сграда, в долния етаж имаше, изглежда, кръчма. От входната врата, която непрекъснато се отваряше и затваряше, долитате дрънкане на пиано с тенекиен звук и се носеха гръмки гласове и възкиселата миризма на разлято уиски. Мелани се отправи потъмните улички към задната част на занемарената сграда.

Хотелът не беше приятен подслон за пътниците, които оставаха да пренощуват. Според дамите от големите къщи в горната част на града той се ползваше с лоша слава заради задните си стълби и противните клиенти, а и защото името му често се споменавайте във връзка със скандали или с внезапни смъртни случаи. На разклатените стъпала към стаите за първия етаж Мелани се поколеба. Трепереше, сякаш имаше треска, и сърцето й биеше, толкова силно, че чувстваше ударите му в гърдите си. Тя стисна здраво тежкия пистолет в джоба на полата си и се огледа. Нямаше никой. Конят й беше скрит добре в дълбоките сенки на върбите и на ниските дъбови дървета зад сградата. Един порив на вятъра превърна дъжда в ситни пръски, клоните на дърветата се разклатиха и заприличаха на движещи се сенки.

Чуха се стъпки. Някой вървеше покрай хотела, тътрейки се през уличната кал. Мелани се обърна бързо, преметна края на полата си през ръка и тихо се заизкачва.

Вратата на горния край на стълбите поддаде лесно и се разтвори широко на добре смазаните си панти. Мелани я затвори безшумно след себе си и погледна в коридора, който се простираше, тъмен и гол, пред нея. От двете му страни имаше високи, тесни врати с номера по тях, които едва се разчитаха. В двата края на коридора горяха лампи, но дебелият слой мръсотия по кръглите стъклени абажури замъгляваше светлината им. Студен полъх на вятъра премина по коридора и разнесе миризмата на мишки, урина и нечистоплътни хора. Мелани се спря, като дишаше през устата. Коя беше стаята на Роланд Донован? Тя не знаеше и не беше помислила за това. Много глупаво от нейна страна. Какво очакваше, да прочете името му на вратата? Отдолу се разнесе гръмлив подигравателен смях и заглуши измъченото дрънкане на пианото.

Една врата се отвори в средата на коридора. Тътрейки крака, излезе някакъв мъж и тръшна вратата. Беше брадат и плешив. Носеше издути на коленете панталони с тиранти над мръсното бельо. Погледът му се плъзна покрай Мелани, сякаш тя изобщо не беше там. Без да мигне или да каже дума, той бавно мина по коридора към друга стълба, едва забележима в тъмнината.