Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 14

— Дядо! — извика Мелани и се наведе над него, но знаеше, че вече няма да получи отговор.

Глава втора

Мелани бавно се изправи. Сълзи се стичаха по лицето й, но тя изобщо не ги усещаше. Известно време гледа мъртвия си дядо, след това сковано посегна към звънеца до леглото. Дръпна извезаната лента и месинговата камбанка на верандата зад къщата издаде мелодичен звън.

Щяха да минат няколко минути, докато дойде Циперон. Мелани извади кутията от розово дърво, която Дом й беше върнал, кутията с пистолетите за дуел на полковника. С бързо движение грабна един от яркочервената кадифена възглавничка. Пистолетът, който дядо й беше използвал. Беше прибран в кутията, без да е почистен. Следи от изгорял барут личаха по гладката цев, а по дръжката от орехово дърво бе полепнала пръст. Тя го зареди. Когато на вратата се почука, отпусна ръка надолу, за да скрие пистолета в широките си поли.

— Влез — извика тя.

Слугата на дядо й се появи с бързи стъпки и с тревожен израз на посивялото си лице.

— За мен ли звъните, мис Мелани? Вече го очаквах.

— Аз… не знам… какво да правя сега — каза тя, заеквайки.

— Трябва да се съвземете. Починете си и оставете всичко друго на Цицерон.

— Да — отговори тя. — Ще се опитам. Мисля… мисля, че трябва да го облечеш в парадната му униформа. Ти как смяташ?

— Такова би било и неговото желание, мис Мелани. Въпреки всичко.

Невъзможно беше да се държи нещо в тайна от прислужниците. Те имаха своя собствена, безотказна осведомителна система.

— Да — съгласи се тя и избърса разсеяно сълзите, които капеха върху яката на роклята й. — Въпреки всичко.

В спалнята си Мелани потъна в мисли, вторачена в пистолета. Чудесно изработено оръжие, сигурно и смъртоносно. Докато го гледаше, и през ум не й мина да се откаже от обещанието, което даде на умиращия. През всички тези години, прекарани при полковника, тя бе възприела неговите представи за чест. Дадената дума я задължаваше и трябваше да я спази. След като решението беше взето, стори й се, че няма по-подходящ момент за това от сегашния, докато все още имаше кураж и в ума й бяха запечатани ужасните последни мигове от живота на дядо й. Изчакаше ли, грижите около погребението и 1 посещенията за изказване на съболезнования щяха да я погълнат и с течение на времето щеше да загуби решителността, която сега я подтикваше към действие.

А беше толкова уморена! През последните три-четири нощи не беше мигнала, ако смяташе и нощта преди дуела. Но все още можеше да разсъждава трезво. Много добре знаеше какво трябва да направи. Разбира се, щеше да се пази. Ако я хванеха… но тя нямаше да се остави да я хванат. Устата й се изпъна в гневна черта, щом почна да разкопчава роклята си.

Половин час по-късно, когато излезе през двукрилата врата на горната веранда на Гринлия, тя беше облечена с костюм за езда от черно кадифе, с ботуши и с прибрана под шапката коса. В заключената й стая слабо мъждукаше лампа. Ако имаше късмет, до сутринта никой нямаше да се реши да я обезпокои — достатъчно време, за да вземе с кон разстоянието до Натчес и обратно.