Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 13

— Мелани — отново продума той, — ти си… всичко, което ми е останало. Нищо друго… не съществува вече. Синът ми, жена ми, моята… чест.

— Не говори така, дядо!

— Трябва да ти го кажа. Помъчих се да изчистя петното от името си… но не успях. Само да се бях прицелил по-добре…

Нов пристъп на кашлица прекъсна думите му. Когато премина, устните му бяха посинели, а в очите му се бяха появили сълзи от напрежение.

— Не се опитвай да говориш, дядо — помоли го Мелани. — Трябва да си починеш.

— Как бих могъл да си почина, когато Донован е още жив и ще продължава да черни моето име, Мелани, а също и твоето.

— О, дядо — прошепна Мелани.

— Да… да, и твоето. Ти си последната Джонстън. Скоро, много скоро мен няма да ме има и ти ще останеш сама. Ще ти е нужен мъж, който да се грижи за теб, но как ще можеш да идеш при… при Дом? Как можеш да го помолиш да се ожени за теб, ако честта на твоето семейство е опетнена? Това не бива да остане така.

— Какво говориш, дядо? Не разбирам.

— Ти… ти можеш да очистиш името ни. Научил съм те да зареждаш пистолет, да стреляш. Беше… добра ученичка. Ти си млада. Няма да се провалиш като мен. Можеш да освободиш света от този човек, който съсипа моята чест. Ти можеш да убиеш Донован.

Мелани поклати глава.

— О, не. Не бих могла.

— Можеш! — настояваше дядо й и воднистите му очи гледаха яростно и умоляващо. Обърна ръката си и я хвана за китката. — Трябва да го убиеш… заради мен. Как ще намеря иначе покой?

— Дядо…

— Обещай ми! Обещай ми, че…

Кашлицата отново го задави и той се замята в леглото, мъчейки се да си поеме дъх.

— Обещай ми — изхриптя той със смъртнобледо лице. Сълзи бликнаха от очите му и се застичаха бавно по бръчките — резултат от възрастта и суровия живот.

Силният някога мъж сега изглеждаше страшно — толкова болен, отпаднал и обладан от една-единствена мисъл, която го лишаваше от достойнство и не му даваше покой. Тя знаеше, че той бере душа, а можеше да направи толкова малко, за да предотврати смъртта му или поне да я облекчи.

Той раздруса ръката й и се загледа с широко отворени, умоляващи очи в изящно очертаното й лице.

— Обещай ми, Мелани, обещай ми — прошепна той и гласът му беше само дрезгаво хриптене, което едва излизаше от гърлото му.

Човекът, който беше причинил болестта на дядо й, беше здрав и силен. Заслужаваше ли да доживее до спокойствието на старостта, което бе отнел на дядо й? Заслужаваше ли го?

— Обещавам ти, дядо — прошепна тя.

Лека въздишка се изтръгна от гърдите на стария човек и той падна върху възглавниците. Лежеше със затворени очи и дишаше така, сякаш бе водил отчаяна борба. От време на време кашлица разтърсваше тялото му и на устните му се появяваше пяна. Преди да мине и един час, толкова силен пристъп на кашлица го раздруса, че той се приповдигна в леглото и вкопчи пръсти в гърлото си. Удари се рязко с ръка по гърдите и падна възнак, след което остана да лежи неподвижно с широко отворени, изцъклени очи.