Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 147

Ако жената беше изненадана, не го показа. С невъзмутима самоувереност тя се засмя непринудено.

— Не се смущавайте, мила моя. Преди малко бяхте тъй прекрасно искрена, колкото сега сте любезна. Аз самата така ужасно мразя да си признавам, когато съм се заблудила, че се възхищавам от другите, които го правят учтиво и без яд. Опасявам се, че аз по-скоро досадно бих се цупила.

— Вие, мадам Дюбоа! — извика един от по-младите офицери. — Никога!

И се посипаха комплименти, които спасиха Мелани от необходимостта да продължи темата.

Роланд, който я бе последвал, застана до нея.

— Добре изиграно — каза той тихо.

Мелани не отговори, но погледът, с който го удостои, бликаше от горчиво презрение. С безизразно лице той се поклони и се отдалечи.

Мелани размени още няколко думи с майка му. Постара се да бъде колкото е възможно по-любезна, покани я дори на чай и не знаеше дали да се радва, или да съжалява, когато актрисата прие поканата. Все още й бе трудно да повярва, че тази блестяща, жизнерадостна жена с младежко излъчване е достатъчно възрастна, за да бъде майка на Роланд.

Бяха изминали само няколко минути, когато мадам Дюбоа се извини и се плъзна по танцовата площадка в ръцете на един от мъжете. За следващия танц я покани не друг, а домакинът. Това бе достатъчно доказателство, че случаят е забравен, и Мелани сметна, че е изпълнила вече дълга си. Огледа се за Роланд и го съзря в другия край на залата. Нарочно тръгна в обратна посока към вратите, които извеждаха от балната зала.

Икономът не се виждаше никъде. Отвори тежката входна врата и излезе навън в нощта. Тъй като не бе отменила повикването на каретата, тя чакаше пред вратата, а кочияшът седеше на капрата. Като го видя, Мелани въздъхна облекчено. После изтича надолу по стъпалата.

Когато чу, че след нея се отваря врата и бързи стъпки слизат по стълбата, сърцето й започна лудо да бие, но не спря и не се огледа.

— Мелани, почакай!

Кочияшът я видя, слезе да й държи вратата и да й помогне при качването. С единия крак на стъпалото тя се огледа. Гласът, който извика името й, не беше този, който очакваше.

Дом бързаше към нея.

— Какво се е случило? — попита той. — Къде отиваш?

— У дома — отговори тя рязко.

— Сега? Сама?

— Сега. Сама — отвърна тя и се отпусна на седалката.

Дом беше препречил пътя на кочияша и държеше дръжката на вратата. Ако не му изтръгнеше вратата от ръката, нямаше друг начин да ускори тръгването си. Хвърли поглед назад към къщата в очакване всеки момент да види Роланд. С умолително изражение в замъглените си очи тя извика:

— Наистина съм много уморена.

— Въпреки това не бива да пътуваш сама. Ще те придружа, ако нямаш нищо против. От седмици искам да говоря с теб, но след завръщането си Роланд не те изпуска от очи и нямах възможност.

По всяко друго време тя ясно би усетила напрегнатото му държание и настойчивите нотки в гласа му. Сега искаше само колкото е възможно по-бързо да изчезне. Дори и Роланд да узнаеше кого си е избрала за придружител, какво от това. Беше й все едно. Стисна устни и се отмести настрана, за да направи място на Дом.