Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 145

Мелани рязко се спря. Джереми, който също трябваше да спре, наклони глава и погледна бледото й лице.

— Какво има? — попита той.

В този момент Роланд погледна към тях. Усмихнат каза няколко думи на придружителката си и под ръка с актрисата се отправи към Мелани и Джереми.

Сърцето на Мелани сякаш бе стегнато в менгеме. Тя изпита парализираща ревност, когато си помисли, че мъжът й вероятно се е сбогувал с мадам Дюбоа и я е утешавал заради предстоящото си заминаване. Когато е забелязал, че Мелани ги гледа, е решил да поправи елегантно пропуска си, като представи публично жена си на своята метреса. Това беше непоносимо, тя нямаше да се включи в играта! Сините й очи блестяха, хубавата й уста беше свита в тънка черта, докато наблюдаваше как двамата се приближават.

— Ето те и теб, Мелани — рече Роланд и я погледна с израз на тиха радост в очите. — Вече се питах къде си. Мадам Дюбоа, бих искал да ви представя жена си…

— Съжалявам — отвърна Мелани с ясен и студен глас, който се чуваше отчетливо и заглушаваше неговия. — Нямам желание да бъда представена на твоята chere amie⁷. Не поздравявам уличници, все едно къде ги срещам или с кой мъж са се свързали!

Мелани изобщо не изчака отговора на мъжа си. Не обърна внимание на смаяните лица наоколо, повдигна полите си и си проправи път през танцовата площадка към изхода. Нямаше представа къде ще отиде. Искаше само да избяга от отвратителната сцена, за която трябваше да вини единствено себе си. Спря се в големия елегантен вестибюл. Ще си отиде вкъщи. В края на краищата наетата кола може да се върне и да вземе Роланд, ако той изобщо възнамерява да се прибере у дома.

— Да, мадам?

Като се обърна, видя иконома, който величествено се приближаваше към нея в черния си фрак. Тя назова името си и го помоли да извика колата й. После добави:

— Аз… аз не се чувствам добре. Мога ли да седна… на някое спокойно място… докато чакам?

— Разбира се, мадам.

Той отвори една врата и се дръпна встрани. Мелани измърмори тихо някаква благодарност и влезе в салона за закуска на господарката на дома. С поклон икономът затвори вратата зад себе си. Тя едва се хлопна, когато се отвори отново. Мелани се обърна и видя Роланд. Той влезе с отмерена крачка и тръшна вратата под носа на учудения иконом.

— Защо избяга и се скри? — попита той, все още с ръка на дръжката. — Защо не остана да видиш последиците от това, което направи?

— Не се крия — сопна му се тя. — Отидох си, защото нямам желание да се оставя публично да ме обиждат.

— Ти ли си обидена? Ти? От месеци се опитвам да накарам Колийн да се запознае с теб и това е всичко, което имаш да кажеш? И насън не бих си помислил, че можеш да проявиш такава пуританска добродетелност.

— Добродетелност ли? — изкрещя тя. — Защото се възпротивих да бъда представена на твоята метреса, на твоята любовница, с която се разхождаш из цял Ню Орлиънс, откакто дойдох миналата есен, а и преди това?

Гневът, който лумна по лицето му и припламна в зелените му очи, бе така унищожителен, че Мелани едва се пребори с порива си да избяга.