Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 104

Вместо да отговори, той отиде до вратата и я заключи. Когато тя го погледна въпросително, той само каза:

— Сигурно ще искаш да се пооправиш.

Това беше вярно, макар че като го осъзна, Мелани изпита само желанието да го плесне през усмихнатото лице.

— Добре — склони тя. — Би ли наредил да извикат Глори.

Известно време имаше чувството, че няма да изпълни молбата й. След това хвърли поглед към измачканата й рокля, която страшно се нуждаеше от гладене, преди Мелани да се покаже отново в нея. Той кимна и тръгна.

Те се разхождаха по палубата, кимаха на мъжете и жените, на децата и гувернантките им, с които се разминаваха. Не срещнаха никого от Натчес и Мелани беше доволна. След като страхът й се бе уталожил, тя се оглеждаше с по-голям интерес.

„Делта принсес“ минаваше покрай стотици хектари шумолящо захарно цвекло, което се вълнуваше като синкавозелено море. Тук-там се виждаха къщите на плантаторите на захарно цвекло — големи, строени по френски и испански образец, с архитектура, съответстваща на тропическата зона, защото от всички страни имаха просторни галерии и двукрилите врати навсякъде бяха широко отворени.

Не бяха сами по реката. Когато наближиха Ню Орлиънс, започнаха да срещат най-различни параходи. На здрачаване запалиха лампите и големите кораби се превърнаха в дворци от светлини. В просторните помещения на минаващите покрай тях параходи можеше да се види как пътниците ходят насам-натам, разговарят помежду си и се наслаждават на въздуха, преди да се приберат за вечеря. Те изглеждаха нереални, — приличаха на съновидения или на духовете на онези, които бяха загинали в изгорелите корпуси или в разбитите останки на корабите, заседнали на плитчина или скрити до самия бряг под клоните на дърветата. Ниското ниво на водата през късното лято показваше, че тези останки не са малко.

Седяха още на масата за хранене, когато след един завой на реката в тъмнината срещу тях се появиха светлините на Ню Орлиънс. Градът се простираше покрай криволичещия бряг и, изглежда, кипеше от живот, макар че тук-там в тайнствената тъмнина имаше неосветени райони.

Пристанът за параходи беше там, където главните улици на по-старата част на града, известна под името Вийо каре, стигаха до реката. Три кораба вече бяха завързани за през нощта край високия, засаден с дървета бряг. При акостирането бяха извършени трудни маневри, да не би от течението на реката да се сблъскате други параходи.

Докато имаше сили, Мелани наблюдаваше всичко през прозореца. След това напрежението, откъслечните разговори на масата около нея, тътенът на турбините, горещината и задушаващите миризми на ястия и на горящо масло в кристалните и месинговите полилеи над нея преляха чашата. Тя бутна стола си назад, промърмори някакво извинение и изтича навън.

На палубата я блъсна хладният нощен въздух, който носеше със себе си множество непознати за нея миризми. Чу дрънкане на пиано, шумоленето на твърдите листа на портокаловите дървета и далечния звън на църковна камбана. Можеше да види очертанията на трите остри кули на катедралата „Сейнт Луис“, палмови листа и керемидените покриви на къщите.