Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 102

Устата му се разтегли в ободряваща усмивка, но очите му все още показваха, че е нащрек.

— Нали се опитах да ти обясня — извика тя и стисна ръчната си чанта, докато погледът й се плъзна над рамото му.

— Да, обясни ми. Аз обаче смятам, че би трябвало да те подложим на изпитание.

Преди тя да схване какво има предвид, преди да успее да размърда скованите си крайници, той се наведе, пъхна едната си ръка под колената й и я вдигна.

— Недей! — извика тя и изпусна ръчната си чанта, докато дърпаше жакета му и се извиваше, за да се освободи от желязната му хватка. Изпита неудържимо желание да се нахвърли върху него и да раздере с нокти лицето му. Не можеше да обясни какво я възпря.

— Ще бъде жалко, ако и двамата паднем в реката — промърмори той с каменно лице.

Когато произнасяше тези думи, тя видя мостика пред тях. Вцепени се и кръвта се оттегли от лицето й, щом почувства люлеенето, и последните й усилия да запази самообладание я зашеметиха и парализираха. Струваше й се, че чува избухването на пара и огън. През булото на някогашния ужас, за който сега отново си спомняше, чу Роланд да говори с един униформен офицер и видя развеселените и разтревожени лица на хората, които се обръщаха към тях.

Едва бяха стигнали кабината си, когато прозвуча следващата сирена и параходът потегли. Роланд застана пред леглото — великолепно произведение на мебелното изкуство, което по нищо не се различаваше от леглата в частните къщи, и сложи Мелани върху покривката.

Тя се измъкна от ръцете му. Беше стиснала здраво очи и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Така й се гадеше, че притисна ръка към устата си, сви колене, преви се и зарови лице във възглавниците, върху които лежеше.

— Бедното ми дете — простена Глори, която стоеше в средата на кабината и безпомощно кършеше ръце.

— Донеси чаша вино, бренди или нещо друго — изфуча Роланд, без да се обръща към нея.

Сякаш доволна, че може да помогне, Глори бързо излезе от кабината. Когато затвори вратата след себе си, Роланд седна на леглото, притегли Мелани до себе си и я накара да се отпусне в скута му.

— Съжалявам, Мелани, скъпа — прошепна той в косата й, люлеейки я в ръцете си. — Съжалявам.

Мелани го чуваше сякаш някъде отдалече. Тръпките, които на вълни минаваха по гърба й, бяха болезнени и съсипваха костите и нервите й. Утринта беше твърде топла, но тя трепереше от студ и ледена пот изби по челото й. Топлината на неговото тяло й подейства благотворно и сега тя се притисна в него толкова решително, колкото категорично го отблъскваше преди няколко секунди. Той я гушна до себе си, сякаш му беше ясно от какво се нуждае, и почна кротко да я люлее.

Вратата се отвори и Глори влезе, крепейки внимателно една чаша върху табличката, която носеше. В чашата имаше тъмнозлатиста течност.

— Остави я тук — каза Роланд тихо, — за да мога да я стигам. И бъди така добра да ни оставиш. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

— Но, мистър Роланд…

— Знам, Глори, но не можеш да помогнеш с нищо. Ако стане нужда, ще те повикам непременно.