Читать «Песен за Роланд» онлайн - страница 41
(неизвестен автор)
под шлема в мрак очите му горят.
Нарежда той — трепери му гласът —
Джанглеу Задморски да му доведат.
И каза му: „Джанглеу, ела насам.
Герой си ти, а и мъдрец голям.
Араби или франки? Аз не знам;
преценка дай ми: кой от нас е прав?
Ще победим ли в тая битка Карл?“
Отвръща той: „Ще паднеш, Балигант,
от боговете изоставен, сам.
Смелчаг е Карл и с храбреци в сечта.
Такава бойкост няма на света!
Араби, турци, тез от Окциан,
анфруни,
133
великани — поведете там,
че само боят ще помогне вам!“
Разстила вън брадата си емира:
така е бяла като цвят на слива;
не ще се крие, даже да умира!
Тръбата звучна той захапа силно,
наду я, та неверните да жилне.
В полето вред дружините се сбират.
Тук окцианците реват и цвилят,
там аргоилците квичат в глутница.
На франките те дръзко бой откриха.
Разкъсаха най-гъстата редица
и цели седем хиляди избиха!
Но граф Оджер е храбър воин, достоен,
по-смел васал не е обличал броня.
Щом зърна как назад врагът ги гони,
повика Тиери — херцог Аргонски,
Джефрейд Анджуйски, граф Джоцеран и гордо
подхвана Карл: „Неверните са много,
избиват ваште! Сърдите тъй бога,
що забраня да носите корона;
не се срамете, бийте без умора!“
И никой нито дума не отрони,
Пришпорват те — врага с конете гонят;
разбиват всяка вражеска колона. Аой.
Заудря Карл със сила непозната,
след него Нейм, а и Оджер Датчанин,
Джефрейд Анджуйски знамето размята.
По-смел от всички е Оджер Датчанин.
Пришпорва коня не да се покаже,
а носещия змея да премаже;
с едничък удар той Амбур събаря
и змея, и хоругвата на царя.
Щом Балигант видя, че пада флагът,
че унизен на Мохамед е знакът,
досети се, че губи почва здрава,
че Карл Велики с право побеждава!
Умислят се арабите тогава.
А Карл Велики франките разпали:
„Ще имам ли, за бога, помощта ви?“
Отвръщат те: „Страхливец се познава:
страхлив е, който своя удар жали!“ Аой.
Денят минава, падат здрачините.
От две страни се мечове преплитат.
Герои двама водят в бой войските
и бойкият им вик далеч отлита.
Емирът — „Прециузе!“ — силно вика,
а боен зов: „Мунджоие!“ — Карл Велики.
По свойте викове се те откриха.
Един към друг за миг се приближиха.
Заудряха се с копия взаимно
по писаните щитове любими,
под буклите широки ги строшиха.
И ризниците си дори разнищват,
но те самите — нямат драскотина!
С раздран колан, седлата ги изсипват,
и на земята те се търколиха.
Но на крака отново бързо рипват
и храбро меч изтеглиха двамина.
Не ще завърши туй на половина:
един от тях ще трябва да загине! Аой.
На мила Франция герой е кралят!
Емирът смел е! Няма да се жалят:
издигат голи мечове опасни,
по щитовете удрят се те, властни,
и кожата им, и дървото срязват,
разбити букли, гвоздеи показват.
По брони удрят, тръпнат им телата.
Изпускат искри шлемовете ясни.
Не ще завърши боят другояче,
единият ще падне на земята.
Емирът каза: „Карле, вразуми се,
че се разкайваш вече, покажи се.
Сина ми, зная, ти убил си диво.
Оспорваш ми властта несправедливо.
Васал стани ми, власт вземи по милост,
оттук служи ми до далечен Изток.“
