Читать «Песен за Роланд» онлайн - страница 40
(неизвестен автор)
ни смърт, ни мъки няма да ги стреснат,
а в боя всички копия ще блеснат!
И почват смели удари със меча.
Чудесен бой е и жестока сеч е. Аой.
Но Малпрамис в разгара обикаля
и много франки от конете сваля.
Херцогът Нейм го проследи със ярост,
нападна го, към него милост няма!
Обвивката на щита му разпаря
и бронята му той до край разрязва:
набучи в тялото му жълто знаме
и сред стотици мъртви го събаря!
Цар Канабеус — на Балигант бе брат,
пришпори кон, примъкна се отзад,
изтегли меч със топка от кристал,
удари Нейм по шлема заблестял.
Едната половина отлетя.
На пет места отрязал бе връвта.
Качулката не струва и петак:
подложката разсякъл е така,
че къс от нея валя се в праха.
От тоя удар Нейм се разлюля —
не падна — бог защита бе му дал.
Врата на коня стисна занемял.
Да бе неверникът повторил пак,
там би загинал знатният васал.
Но да помогне приближи се Карл. Аой.
Херцогът Нейм е във беда голяма.
Езичникът е там и време няма.
„Негоднико, смърт тука ще те свари!“ —
извика Карл и силно го удари:
върху гърдите му той щита смаза,
през бронята му гърлото разряза.
Събори го — седлото се опразни.
Бе Карл Велики много наскърбен,
че Нейм видя пред себе си ранен —
в зелената трева кръвта тече.
Пристъпи Карл, какво да му рече:
„Любезни Нейм, препускайте до мен.
Разбойникът, ранил ви, е сразен,
от копието ми е повален!“
Нейм каза: „Сире, вам съм задължен.
Ще вляза в боя пак — не съм сломен!“
От обич те не се делят цял ден.
С тях двайсет хиляди във боен ред
секат врага, придвижват се напред.
Емирът яха в тая люта бран.
Налита той на графа Гинеман.
Разби му над сърцето щита бял
и ризницата му раздра без жал.
До кръста сряза всичките ребра,
от коня бърз го повали; не спря:
уби и Джибуин, след туй — Лоранц
и после Ричард — вожд нормандски стар.
Крещяха: „Прециузе скъп е дар!
Барони, имаме защитник-господар!“ Аой.
А след това поглеж: бойци арабски,
от Окциан, Арголие и Баскле,
132
забиват копията с връх метален!
За скъп живот и франките не жалят.
От две страни умират, не се плашат.
До вечерта не стихва боя страшен.
На Франция бароните угасват.
Как ще скърбят след битката ужасна. Аой.
Араби, франки — с боен вик летят.
Стрели се чупят, дръжки се трошат.
Тоз, който би видял как щитове дерат
или би чул на ризници звъна,
или на шлем, когато го секат,
тоз, който би видял как рицарите мрат,
как падат на земята в стон и кръв,
ще помни дълго тая тежка скръб!
Как мъчно се понася бой такъв!
Емира моли да ги отърват —
и Аполон, и Мохамед, че зле вървят,
и Терваган: „Аз служих с обич в гръд;
сеньори богове, щом спра врага,
вред образите ви ще позлатя!“ Аой.
Но Джемалфин — приятелят му пръв,
му носи лоши вести тоя път:
„О, господарю мой, нещастия валят!
Убит е Малпрамис! Загина ви синът!
И брат ви Канабеус го стигна смърт.
Успяха двама там да ги сразят.
Един от тях бил Карл! Така мълвят.
На вожд прилича той — висок на ръст,
със бяла като цвят брада до кръст.“
Глава емирът свежда в свойта скръб,
