Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 126

— Другите? — повтори Бъртън. — И други ли има? Но защо Си ни избрал?

— Имаш подходяща аура. Както и другите. Повярвай ми, знам какво правя. Добре ви подбрах.

— Но ти сподели, че си ме събудил преждевременно… в онази предвъзкресителна кухина, и то с определена цел. Какво постигна?

— Това беше единственото нещо, с което да те убедя, че във Възкресението няма нищо свръхестествено. И те подтикнах да подушиш следата на Етичните. Прав съм, нали? Разбира се, прав съм. Ето, вземи!

Даде на Бъртън малка капсулка.

— Глътни това. Ще умреш незабавно и ще им се измъкнеш — засега. И мозъчните ти клетки ще бъдат толкова разкъсани, че те няма нищо да разчетат в тях. Побързай! Трябва да тръгвам!

— А какво ще стане, ако не я глътна? — попита Бъртън. — Ако им позволя ей сега да ме заловят?

— Твоята аура не показва подобна постъпка — каза мъжът.

Бъртън почти стигна до решението да не гълта капсулката. Защо да позволява на този нагъл тип да му заповядва?

После прецени, че това е все едно да си извадиш окото, за да ядосаш жена си. Всъщност можеше да избира само между две възможности — да играе по свирката на този непознат или да попадне в ръцете на другите.

— Добре де — каза той. — Но защо ти не ме убиеш? Защо караш мен да свърша тази работа?

Мъжът се разсмя.

— Играта си има твърдо определени правила, но не разполагам с време да ти ги обяснявам. Ала ти си умен и за повечето сам ще се досетиш. Едно от тях е, че ние сме Етични. Можем да даваме живот, но не и пряко да го отнемаме. Не че е немислимо за нас или извън нашите възможности. Но е извънредно трудно.

Мъжът изчезна отведнъж. Бъртън не се поколеба. Глътна капсулката. Ослепителна светлина…

26

И светлина биеше право в очите му от току-що изгрялото слънце. Имаше време да се огледа набързо, видя граала си, купчинката грижливо сгънати парчета плат… и Херман Гьоринг.

После Бъртън и немецът бяха сграбчени от някакви ниски тъмнокожи мъже с големи глави и криви крака. Размахваха копия и каменни брадви: Носеха плат на себе си, но само като наметала, завързани на дебелите къси вратове. Ивици кожа, без никакво съмнение човешка, минаваха по твърде големите им чела и през теметата, за да привържат техните дълги и груби черни коси. Имаха полумонголоиден вид и говореха на непознат език.

Нахлупиха празен граал върху главата му, вързаха ръцете му с кожено въже. Сляп и безпомощен, подбутван от каменните върхове на копията, той се препъваше по равнината. Наблизо гърмяха тъпани, а женски гласове виеха напевно.

Измина към триста крачки, когато го спряха. Тъпаните прекъснаха бумтежа си, млъкнаха и жените. Не чуваше нищо освен тупкането на кръвта в ушите си. Какво ставаше тук, по дяволите? Дали го направиха участник в религиозна церемония, която изискваше жертвата да не вижда? И защо ли не? В множество култури на Земята хората не искали жертвите на ритуални убийства да виждат онези, които проливали кръвта им. Иначе призракът на мъртвеца можел да отмъсти на убийците.

Но тези хора би трябвало да знаят, че не съществуват призраци. Или мислеха, че новопоявилите се „лазаровци“ са именно призраци, които трябва да бъдат отпратени обратно там, откъдето произхождат, чрез най-обикновено убийство?