Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 109

За миг Бъртън се взря в бледосините очи, потънали зад костните кръгове. Около носа личаха множество изпъкнали вени. Устните стърчаха заради издадените напред челюсти, а не, защото бяха особено дебели, както Бъртън си помисли отначало.

Грамадното същество изръмжа дълбоко и вдигна Бъртън над главата си. Бъртън заудря по ръката му с юмруци, знаеше, че няма полза, но не искаше да се примири като уловен в капан заек. Докато се занимаваше с това, вниманието му отчасти улови няколко особености на местността.

Когато се събуди, слънцето едва се надигаше над планинските върхове. Минаха само няколко минути, откакто скочи от тревата, но слънцето трябваше вече да се намира над планинската верига. Но не беше там, висеше точно на предишното място.

Освен това издигащата се нагоре долина позволяваше на погледа да стигне поне на четири мили. Грааловият камък наблизо беше последният. Зад него се виждаха само равнината и Реката. Това беше краят… или началото на Реката.

Нямаше нито време, нито желание да размишлява какво означаваше всичко това. Само го забеляза в прехода от болка към ярост и накрая страх. После, както гигантът се готвеше да завърти брадвата си и да разцепи на трески главата на Бъртън, той се вцепени и изпищя. За Бъртън усещането беше като от изпищяла до ухото му локомотивна свирка. Хватката на чудовището отслабна и Бъртън падна на земята. За миг потъна в несвяст от болката в крака.

Когато дойде на себе си, заскърца със зъби, за да не викне пак. Изстена и седна, но пробягалият по крака му огън почти заличи слабата светлина наоколо. Битката продължаваше навсякъде, но той се озова в малко ъгълче на спокойствие. До него лежеше трупът на звероподобния великан, канил се преди малко да го убие. Задната част на черепа му, която наглед би издържала и удар на таран за пробиване на крепостни порти, беше смазана.

Около слонското туловище пълзеше на четири крака друга жертва. Когато го видя, Бъртън за момент забрави своите болки. Ужасяващо раненият човек беше Херман Гьоринг.

И двамата бяха възкресени на едно и също място. Нямаше време да обмисли какво следваше от това съвпадение. Болката му се върна. А Гьоринг се опитваше да говори.

Не изглеждаше като човек, който още има какво да каже или му е останало време за приказки. Целият беше облян в кръв. Дясното му око липсваше. Устата му беше разкъсана до ухото. Една от дланите му беше смазана като лист кожа. Счупено ребро стърчеше навън. Как бе останал жив досега, а още повече — пълзял, Бъртън не можеше да проумее.

— Ти… ти! — каза дрезгаво Гьоринг на немски и падна. Фонтан кръв изригна от устата му върху краката на Бъртън. Очите му се изцъклиха.

Бъртън се запита дали някога ще научи какво е искал да му каже умиращият. Но и нямаше значение. Налагаше се да помисли за къде по-важни неща.

На десетина крачки от него двама колоси стояха с гръб към него. Дишаха тежко и може би си почиваха, преди пак да се впуснат в битката. После единият заговори другия.