Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 107

Етичните щяха да го отведат, а хората от Севиерия имаше да се чудят какво ги е приспало за час-два.

Нямаше време да се върне в колибата и да събуди спътниците си. Само още миг да почакаше, и щеше да попадне в капана.

Обърна се и тичешком влезе в Реката, заплува към отсрещния бряг, отдалечен на миля и половина. Но едва измина четиридесет ярда и усети присъствието на тежко туловище над себе си. Обърна се на гръб и погледна. Виждаше над себе си само мекото сияние на звездите. И изведнъж сякаш от въздуха изникна диск с диаметър около шестдесет фута, увисна на петдесетина стъпки над него и закри част от небето. Скри се почти в същия миг, за да слезе само на двайсетина фута от Бъртън.

Значи те разполагаха с някакво средство, за да виждат надалеч в мрака и бяха засекли бягството му.

— Чакали такива! — изкрещя им той. — Няма да ме хванете, каквото ще да става!

Ритна с крака във въздуха, гмурна се и заплува право надолу. Водата ставаше по-студена, ушите го заболяха от налягането. Очите му бяха отворени, но нищо не виждаше. Внезапно го тласна водна стена, той се досети, че ударът е дошъл от потъването на голямо тяло.

Летателният апарат го бе последвал във водата.

Имаше само един начин да се измъкне. Щяха да получат мъртвото му тяло и толкова. Пак щеше да им избяга, за да оживее някъде по Реката и да ги надхитри отново, за да им го върне тъпкано.

Отвори уста и вдиша дълбоко през носа и устата.

Водата го задави. Само с най-мощно усилие на волята попречи на устните си да се притиснат една в друга, спря напъна да се бори с обкръжаващата го смърт. Умът му беше уверен, че ще живее пак, но клетките на тялото му не знаеха това. Те жадуваха живота сега, в този миг, а не в достъпното за разума бъдеще. И изстискаха вик на отчаяние от неговото задавено във вода гърло.

22

— Яааааааааа!

Викът го вдигна от тревата, като че го подхвърли трамплин. За разлика от първото си възкресение, сега не се чувстваше слаб и объркан. Знаеше какво да очаква. Щеше да се събуди на тревистия бряг на Реката до граалов камък. Но не беше подготвен да види битката на тези гиганти около себе си.

Първата му мисъл беше да си намери оръжие. Но нямаше нищо подръка освен граала, който винаги се появяваше заедно с възкръсналия, а до него видя купчина платове с различни размери, цветове и дебелини. Направи крачка, стисна дръжката на граала и зачака. Ако се стигнеше дотам, щеше да използва граала като тояга. Вярно, беше лек, но практически неразрушим и извънредно твърд.

Обаче чудовищата наоколо изглеждаха така, сякаш можеха да понесат целодневен бой, без нищо да усетят. Повечето от тях бяха по осем фута високи, а някои надхвърляха девет. Раменете с изпъкващи мускули бяха поне три фута широки. Телата им бяха човешки или почти човешки, по бялата кожа растяха дълги червеникави или кафяви косми. Не бяха окосмени като някое шимпанзе, но козината им растеше по-нагъсто, отколкото на който и да е човек, а Бъртън бе виждал изключително космати човешки същества.

Но лицата им придаваха нечовешки и плашещ вид, особено когато ръмжаха от яростта на свиването. Под ниските чела изпъкваха мощни кости, които без прекъсване обикаляха очите като буквата О. Макар че очите им не бяха по-различни от неговите, изглеждаха малки на широките лица. Скулите рязко се издаваха навън и също толкова рязко хлътваха по-надолу. Заради грамадните си носове тези великани приличаха на маймуни с хоботи.