Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 110

Никакво съмнение. Великанът не крещеше безсмислено. Използваше език, за да общува.

Бъртън нищо не разбираше, но беше сигурен, че чува осмислена реч. И вече не се нуждаеше от ясно различимите срички в отговора на втория, за да потвърди догадката си.

Значи това не бяха някакви праисторически маймуни, а представители на разновидност прачовеци. Трябва да са останали непознати за науката на двадесет и първи век, защото неговия приятел Фригейт му описа всички вкаменелости, известни в 2008 година.

Той се облегна на грамадните ребра на поваления гигант и махна от лицето си дългите потни червеникави косми. Бореше се с напъните за повръщане, със страданието от разбитото си стъпало и скъсаните мускули. Ако вдигаше шум, би привлякъл погледите на онези двамата и те щяха да дойдат, за да довършат започната работа на първия. Е, и какво от това? С такива рани, в земята на такива страшилища, какъв шанс имаше да оцелее?

Но още по-лоша от болките в крака беше мисълта, че при първото си пътешествие със Смъртния експрес бе стигнал целта си.

Вероятността да попадне точно тук едва ли надвишаваше едно на десет милиона и би могъл никога да не повтори това, ако ще да се удави десет хиляди пъти. Но извади фантастичен късмет. Може би един-единствен път. И твърде скоро щеше да загуби тази уникална възможност.

Слънцето, скрито наполовина, се движеше зад върховете оттатък Реката. Това беше мястото, чието съществуване досега само предполагаше. Улучи с първия изстрел. А сега, с отслабването на зрението и на болката знаеше, че умира. И причина за слабостта му не беше само осакатеният му крак. Сигурно имаше вътрешни кръвоизливи.

Опита се да стане. Трябваше да се изправи, дори и на един крак, за да размаха юмрук срещу присмиващата му се съдба и да я прокълне. Искаше да умре с ругатня на уста.

23

Червените криле на зората леко докоснаха очите му.

Той се изправи и знаеше, че раните му са излекувани и отново е цял и здрав, но все още не му се вярваше. До себе си намери граал и купчинка грижливо сгънати шест парчета плат с различни размери, цветове и дебелини.

На десетина стъпки от него друг мъж, също гол, се надигаше от ниската яркозелена трева. По кожата на Бъртън пробягаха тръпки. Русата коса, широкото лице и бледосините очи бяха на Херман Гьоринг.

Немецът се изненада не по-малко от Бъртън. Заговори бавно, сякаш се отърсваше от тежък сън.

— Тук има нещо много сбъркано.

— Наистина става нещо гнусно — отвърна Бъртън.

Не знаеше за схемата на възкресението по Реката повече, отколкото всеки друг. Никога не бе виждал възкресение, но изслуша достатъчно описания на очевидци. На разсъмване, тъкмо когато слънцето се показваше над недостъпната планина, до граалов камък въздухът проблясваше.

И за миг, по-кратък от мах на птиче крило, разкривените форми добиваха плът, гол мъж, жена или дете се появяваше от нищото на тревата до камъка. Винаги с незаменимия граал и парчетата плат до поредния „Лазар“.

В една долина, дълга може би от десет до двадесет милиона мили, където живееха приблизително тридесет и пет или тридесет и шест милиарда човешки същества, дневно сигурно умираха около милион от тях. Вярно беше, че сред тях не съществуваха болести (с изключение на психическите), но макар да не разполагаха със статистически данни, вероятно всеки двадесет и четири часа един милион хора умираха от неизброимите войни между милион дребни държавици, от престъпления на страстта, от самоубийства, от екзекуции на престъпници или нещастни случаи. Имаше непрекъснато и многочислено движение на хора, преминаващи през „малкото възкресение“, както го наричаха всички.