Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 139

Тя стана. Тропането по вратата продължи и един глас извика:

— Отворете! ФБР!

Хванах Краудър за ръката.

— Никой няма да те застреля, Филис.

— Пусни ме!

Поведох я към вратата.

— Пусни ме!

— Наказанието ти ще бъде да умреш така, както умряха жертвите ти.

— Не! — изкрещя тя.

В същото време вратата с трясък се отвори и снимките в рамки паднаха от стените в коридора.

С извадени пистолети в къщата влязоха двама агенти на ФБР. Единият беше Джанет. Краудър припадна и те й сложиха белезници. Линейката я закара в болницата в Норфък, където след двайсет дни тя почина, прикована към леглото и покрита с ужасни обриви. Доктор Филис Краудър беше на четирийсет и четири години.

Епилог

Не можах да взема решението веднага. Отложих го за навечерието на новата година, когато хората изпитват желание да правят промени и дават обещания, които знаят, че няма да изпълнят. Снегът се сипеше по покрива на къщата ми. Уесли и аз седяхме на пода пред камината и пиехме шампанско.

— Бентън, трябва да отида някъде.

Той изглеждаше озадачен, сякаш бях казала, че искам да тръгна веднага.

— Тази нощ работят малко заведения, Кей.

— Не. Имам предвид пътуване. През февруари. До Лондон.

Уесли разбра какво имам предвид, остави чашата си, хвана ръката ми и каза:

— Надявах се, че ще го направиш. Колкото и да е трудно, трябва да отидеш там. За да намериш душевен покой и да приключиш с този въпрос.

— Не съм сигурна дали е възможно да намеря покой.

Издърпах ръката си и пригладих косите си назад. Това сигурно беше трудно и за него.

— Марк може би ти липсва — казах аз. — Никога не говориш за него, но той ти беше като брат. Спомням си как винаги бяхме заедно. Тримата. Готвехме, ходехме на кино или седяхме и разговаряхме за престъпления и за последните гадости, които е направило скапаното правителство. Като съкращенията в бюджета, данъците и принудителните отпуски.

Уесли се усмихна и се вторачи в камината.

— А аз мислех какъв е късметлия, че има теб. Питах се как ли се чувства. Е, сега вече знам и разбирам, че е бил адски щастлив. Той вероятно беше единственият човек, с когото съм разговарял искрено, освен с теб. Това е малко странно, защото Марк беше един от най-егоцентричните хора, които познавам. Красив и нарцистичен. Но беше добър. И умен. Мисля, че човек като него винаги ти липсва.

Уесли беше облечен в бял вълнен пуловер и кремав панталон и на светлината на огъня сякаш излъчваше сияние.

— Ще излезеш тази нощ и ще изчезнеш — казах аз.

Той ме погледна озадачено и се намръщи.

— Облечен по този начин в снега. Ще паднеш в някоя канавка и ще те видят чак пролетта. В нощ като тази би трябвало да се облечеш в тъмно. За да има контраст.

— Искаш ли да направя кафе, Кей?

— Това е като хората, които искат кола за зимата. И си купуват нещо бяло. Кажи ми къде е логиката? Караш бяла кола по бял път, под бяло небе и наоколо всичко е бяло.

— Какви ги говориш?

— Не знам — отговорих аз и извадих бутилката с шампанско от кофичката с лед. Напълних отново чашите. Бях изпила две чаши повече от Уесли. Компактдиск плейърът беше зареден с хитове от седемдесетте години и в момента „Трий Дог Найт“ тресяха стените. Беше една от онези редки нощи, в които може би щях да се напия. Не можех да престана да мисля за последния си случай и да си го представям. Не знаех нищо, докато не влязох в онази стая с жици, висящи от тавана, и не видях къде са били наредени отрязаните ръце и крака. Едва тогава прозрях истината. Не можех да си го простя.