Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 140

— Бентън, трябваше да се досетя, че е тя. Още преди да отида в къщата й, да вляза и да видя снимките и онази стая. Искам да кажа, че го чувствах интуитивно, но не се вслушах във вътрешния си глас.

Уесли не отговори и аз се почувствах още по-виновна.

— Трябваше да се досетя, че е Филис Краудър — отново измънках аз. — Хората можеше да не умрат.

— След свършения факт най-лесно е да се каже „трябваше“. Хората, които живеят до престъпника, винаги се досещат последни, Кей.

— Но те не знаят какво работя — възразих аз и отпих от шампанското. — Тя уби Уинго.

— Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Уинго ми липсва — въздъхнах аз. — Още не съм ходила на гроба му.

— Защо не преминем на кафе? — повтори Уесли.

— Не може ли от време на време да се оставям да ме носи течението?

Той започна да масажира врата ми и аз затворих очи.

— Защо винаги трябва да говоря разумно? — прошепнах аз. — Да бъда точна. Последователна. Логична. Да употребявам думи — студени и остри като ками. Ще ми послужат ли в съда? Когато бъдещето на Луси е изложено на риск. Животът й. Кариерата. И всичко това заради онзи мръсник Ринг. Аз, главният свидетел. Любящата леля. — По лицето ми се стече сълза. — Господи, Бентън. Толкова съм уморена.

Той ме прегърна и аз се облегнах на него.

— Ще дойда с теб — прошепна Уесли.

Взехме черно такси до лондонската гара Виктория. Беше осемнайсети февруари, годишнина от атентата. Бомбата беше скрита в боклукчийска кофа, която при взривяването се бе търкулнала в подлеза с ресторанти и кафенета. Наоколо се бяха разхвърчали отломки и стъкла и покривите бяха рухнали. ИРА не бе набелязала Марк за мишена. Смъртта му нямаше нищо общо с факта, че бе агент на ФБР. Той просто се бе оказал на неподходящо място в неподходящ момент, както много хора, които стават невинни жертви.

Гарата беше пълна с пътници, които едва не ме прегазиха, докато си проправяхме път през централната част, където бяха билетните каси и информационните табла. В павилионите продаваха бонбони и цветя. Имаше и фотоателиета за моментни снимки и обменни бюра. Кофите за боклук бяха прибрани в „Макдоналдс“ и в другите заведения и не видях нито една на открито.

— Вече няма къде да скриеш бомба — отбеляза Уесли, сякаш прочете мислите ми.

— Човек се учи, докато е жив — рекох аз и се разтреперих.

Огледах се. Гълъбите в краката ми кълвяха трохи. Входът на хотел „Гроувнър“ беше до бар „Виктория“. Там се бе случил инцидентът. Никой не беше сигурен какво е правил Марк, но се предполагаше, че е седял на столче до една от масите отпред, когато бомбата бе избухнала.