Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 135

— Ти работеше ли в лабораторията, когато това се случи?

— Не, слава богу. Инцидентът стана няколко години, след като напуснах. Тогава вече бях в Щатите.

Бях разочарована, а тя се закашля толкова силно, че не можа да продължи да говори.

— Извинявай — каза Филис. — Така става, когато живееш сам.

— Няма ли кой да се грижи за теб?

— Не.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Оправям се.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— В никакъв случай.

— Ще ти помогна, ако и ти направиш същото за мен. Имаш ли записки от Бирмингам? За изследванията, които са били извършвани, докато си била там? Нещо, което мога да прегледам.

— Убедена съм, че са някъде в къщата.

— Намери ги, а аз ще ти донеса яхния.

След пет минути излязох и хукнах към колата си. Отидох вкъщи, извадих от хладилника домашно приготвената яхния, напълних резервоара с бензин и поех на изток по магистрала 64. Обадих се на Марино по телефона от колата и му казах какво правя.

— Този път наистина си се побъркала — възкликна той. — Да пропътуваш сто и петдесет километра, за да занесеш на някого храна?

Сложих си слънчеви очила и отговорих:

— Може да попадна на нещо. Тя може да знае нещо, което да помогне.

— Добре. Обади ми се после. В теб ли е пейджърът?

— Да.

Движението по това време на деня не беше натоварено и аз поддържах скорост от сто и десет километра в час, за да не ме глобят. След по-малко от час минах покрай Уилямсбърг и двайсет минути по-късно, следвайки указанията, които ми бе дала Краудър, стигнах до къщата в Нюпорт Нюз. Кварталът се наричаше Брандън Хайтс. Там живееха хора от различни обществени прослойки и колкото повече се приближавах до река Джеймс, толкова по-големи ставаха къщите. Жилището на Филис Краудър беше скромно, двуетажно и наскоро боядисано в бяло. Дворът беше добре поддържан.

Паркирах зад един микробус и взех яхнията. Филис отвори вратата. Изглеждаше ужасно. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от високата температура. Беше облечена в памучен халат и бе обула кожени пантофи, които приличаха на мъжки.

— Не мога да повярвам колко си мила — каза тя. — Или откачена.

— Зависи откъде го погледнеш.

Влязох и спрях да разгледам снимките в рамки на стените в коридора, облицован в тъмно дърво. Повечето бяха на хора, които бяха отишли на излет сред природата или ловяха риба, и бяха правени много отдавна. Погледът ми прикова една фотография, на която възрастен мъж със светла шапка и с лула в устата държеше котка и се усмихваше.

— Баща ми — каза Краудър. — Там живееха родителите ми, а преди това — и баба и дядо. Бизнесът на баща ми в Англия западна и те се преместиха тук.

— А ти?

— Аз останах. Ходех на училище.

Погледнах я. Не ми се виждаше толкова стара, колкото се опитваше да се изкара.

— Винаги си се опитвала да ме накараш да повярвам, че в сравнение с мен си праисторическо животно — рекох аз. — Но аз не мисля така.

— Може би на теб годините не ти личат толкова много.

— Жив ли е още някой от семейството ти?

— Баба и дядо починаха преди десет години, а баща ми — преди около пет. След това всяка събота и неделя идвах тук да се грижа за мама. Тя се държа колкото можа по-дълго.