Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 133

Върнах се в лабораторията и видях, че Луси седи пред преносимия си компютър.

— Парола за съхраняване на екрана — каза тя по микрофона.

— Надявам се, че ще измислиш нещо трудно — рекох аз.

Луси вече вкарваше нова парола. Можеше да го направи за секунди — много пъти я бях виждала да се занимава с това.

— Откри ли нещо, Кей? — прозвуча в слушалките ми гласът на Голуи.

Слязох по стълбите. Той бе приклекнал пред караваната, пред мястото, където бе заличен регистрационният номер. Беше излъскал метала с фина шкурка и слагаше меден хлорид и солна киселина, за да разтвори издраскания метал и да възстанови заличения номер.

— Хората не съзнават колко е трудно да се отърват от тези неща — каза Голуи.

— Освен ако не са професионални крадци на коли.

— Е, онзи, който е направил това, не е свършил добра работа. — Той започна да снима. — Мисля, че открихме номера.

— Да се надяваме, че караваната е регистрирана.

— Кой знае? Може да ни провърви.

— А отпечатъци?

Дръжката на вратата беше посипана с дактилоскопичен прах.

— Има няколко, но един господ знае на кого са — отговори Голуи, стана и се разкърши. — След минута ще проверя и вътре.

През това време Луси работеше с компютъра и също като мен не намираше нещо, което да ни каже кой е смъртдок. Но откри файлове на разговорите ни в чат румовете, които той бе съхранил. Кръвта ми се смрази, като ги видях на екрана. Запитах се колко ли пъти ги е препрочитал. Имаше подробни лабораторни записки, документиращи разпространението на вирусните клетки, и това беше интересно. По всичко личеше, че смъртдок бе започнал да работи по този въпрос през есента, около два месеца преди да бъде намерен торсът на сметището.

Късно следобед бяхме направили всичко, което беше по силите ни, но без особен резултат. Дезинфектираха ни и напръскаха караваната с газообразен формалин. Останах в зелените военни дрехи, защото не исках да обличам костюма си след онова, което бяха преживяла.

— Страхотно си се издокарала — отбеляза Луси. — Защо не си сложиш и перлена огърлица?

— Понякога говориш като Марино — отвърнах аз.

Дните неусетно се превърнаха в седмица. Нямаше развитие по разследването и това ме влудяваше. Забравих да се обадя на майка ми по случай рождения й ден.

— Какво ти става? Да не си болна от Алцхаймер? — сърдито ме попита тя по телефона. — Не идваш тук. Дори вече не си правиш труда да ми се обаждаш. Не си млада, за да правиш такива неща.

Майка ми се разрида и на мен също ми се доплака.

— Ще измисля нещо за Коледа — казах аз, както повтарях всяка година. — Ще доведа и Луси. Обещавам. Малко време остава дотогава.

Потисната и капнала от умора, подкарах към центъра на града. Луси имаше право. Убиецът бе използвал телефонната линия в къмпинга само за да се включи в „Америка онлайн“. Сметката пристигна на кредитната карта на Пърли. Смъртдок не се обади повече. Вманиачих се да проверявам електронната си поща и понякога чаках часове наред в онази чат рум, без да съм сигурна дали ФБР я наблюдават.

Източникът на замразения вирус, който намерих в караваната, остана неизвестен. Опитите да се идентифицира ДНК на вируса продължиха. Учените от Центъра за контрол и превенция на заболяванията знаеха, че вирусът е различен, но не и какъв е. Ваксинираните примати бяха податливи на въздействието му. Още четирима души, сред които двама рибари, избягали в Крисфилд, се разболяха, но в лека форма. Никой друг не пострада. Карантината на рибарското селище на остров Танжер продължи и икономиката му западна. Що се отнасяше до Ричмънд, само Уинго беше болен. Стройното му тяло и нежното му лице бяха обезобразени от обривите. Той не ми позволяваше да отида да го видя, колкото и често да се опитвах да го направя.