Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 120

— Какъв труп?

— ФБР се проследили обаждането до някакъв къмпинг.

— Знам. В Мериленд.

— Мислят, че са намерили караваната на убиеца. Не знам подробности. Но изглежда, там има лаборатория. И труп.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Чий труп?

— Те мислят, че е неговият. Вероятно се е самоубил. Застрелял се е. — Роуз се вторачи в мен и поклати глава. — Трябва да се прибереш вкъщи, да си легнеш и да пиеш пилешки бульон.

Марино ме взе пред Института. В центъра духаше силен вятър и развяваше знамената на покривите на сградите. Веднага разбрах, че Марино е ядосан, защото потегли, преди да съм успяла да затворя вратата. Но не казваше нищо.

— Благодаря — рекох аз и се закашлях.

— Още си болна — отбеляза той и зави по Франклин стрийт.

— Да. Благодаря, че попита как съм.

— Не знам защо правя това. Последното нещо, което искам, е да се приближавам до някоя проклета лаборатория, където някой е правил вируси.

— Ще имаш специално защитно облекло и маска.

— Вероятно би трябвало вече да го имам, след като съм до теб.

— Болна съм от грип и вече не съм заразна. Повярвай. Разбирам от тези неща. И не ми се сърди, защото нямам намерение да те търпя.

— По-добре се надявай, че си болна от грип.

— Ако се бях заразила с нещо по-неприятно, състоянието ми щеше да се влоши и температурата ми да се повиши. И да имам обрив.

— Да, но щом вече си болна, това не означава ли, че има по-голяма вероятност да хванеш и нещо друго? Не знам защо искаш да отидеш там. Аз със сигурност не изпитвам никакво желание да го правя.

— Тогава спри да сляза. Не желая да ми хленчиш точно сега, когато светът отива по дяволите.

— Как е Уинго? — примирено попита той.

— Уплашена съм до смърт за него.

Минахме през Центъра по медицина и завихме към площадката, където пристигаха пациенти и органи, когато ги караха с хеликоптери в болницата. Представителите на Военния институт по заразни болести още не бяха дошли. Но след няколко минути чухме бръмченето на мощен „Блекхоук“. Хората, които караха коли и вървяха, спряха и вдигнаха глави. Неколцина шофьори отбиха встрани, за да гледат величествения хеликоптер, който затъмни небето и разпръсна трева и буци пръст, когато кацна.

Вратата се отвори и Марино и аз се качихме. Вътре вече се бяха настанили учените от Военния институт по заразни болести. Бяха обградени от спасителна екипировка и преносим изолатор, сгънат като акордеон. Дадоха ми шлем и микрофон и аз си ги сложих. Сетне помогнах на Марино. Той сковано седеше на седалката, която не бе направена за хора с неговите размери.

— Моля се на Бога репортерите да не надушат това — каза някой.

Включих микрофона в контакта на тавана и рекох:

— Няма начин да не научат. Сигурно вече знаят.

Смъртдок обичаше да привлича внимание. Не можех да повярвам, че е напуснал този свят мълчаливо и без президентът да му се извини. Не, очакваше ни нещо друго, но аз не исках да си представям какво би могло да бъде. Пътуването до Стейт Парк на Джейнс Айланд продължи по-малко от час, но беше усложнено от факта, че къмпингът се намираше в гъста борова гора. Нямаше къде да кацнем.