Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 122

— Ще повърна — каза Марино, докато слизахме.

— Няма — рекох аз и го дръпнах за ръката.

— Не искам да влизам в тази каравана.

Обърнах се и погледнах бледото му лице.

— Имаш право. Няма да влезеш. Това е моя работа. Но първо трябва да намерим рейнджъра.

Марино се отдалечи преди вторият катер да е акостирал, а аз погледнах към караваната на смъртдок. Беше стара и паркирана колкото е възможно по-далеч от рейнджърската станция, в сенките на иглолистните дървета. Когато всички слязоха на брега, екипът на Военния институт по заразни болести раздаде познатите оранжеви защитни облекла, раници, маски с филтри за пречистване на въздуха и по четири резервни батерии.

— Ще направим следното — каза Кларк. — Ще облечем костюмите и ще изнесем трупа.

— Бих искала да вляза първа — рекох аз. — Сама.

— Добре. После ще проверим дали има нещо опасно. Надявам се, че няма да има. Ще изнесем трупа и ще изтеглим караваната — продължи Кларк.

— Караваната е веществено доказателство — възразих аз. — Не може да я местим.

Разбрах какво мисли по изражението му. Убиецът може би беше мъртъв и разследването приключено. Караваната беше биологично опасна и трябваше да бъде изгорена.

— Не — настоях аз. — Не можем да приключим толкова бързо с тази история.

Кларк се поколеба и се вторачи в караваната.

— Аз ще вляза първа и после ще ви кажа какво трябва да направите.

— Добре, съгласен съм. Момчета, да тръгваме. Никой да не влиза, докато не ви каже съдебният лекар.

Тръгнахме през гората. Боровите иглички пукаха под краката ми. Въздухът беше резлив и чист. Приближихме се до караваната и Марино каза:

— Стара е. Обзалагам се, че е поне на осем години.

Той разбираше от тези неща.

— Как ще я изтеглим? — попитах аз.

— С пикап. Или може би с микробус.

— Бих искала да знам какво е станало с превозното средство, което е докарало караваната дотук.

— Уместен въпрос. И какъв е регистрационният номер.

От гората излезе млад мъж в зелена униформа и тъмносиня фуражка. Изглеждаше объркан и аз долових страха му, докато ни оглеждаше. Без да се приближава до нас, той се представи като нощния дежурен пазач на къмпинга.

— Виждали ли сте някой, отседнал в караваната? — попита Марино.

— Не.

— А пазачите от другите смени?

— Никой не си спомня да е виждал хора. Само понякога светлина нощем. Трудно е да се каже. Както виждате, караваната е паркирана доста далеч от станцията. Някой може да отиде до душовете и да не го забележат.

— Няма ли други летовници? — попитах аз.

— Сега няма. Когато намерих трупа, имаше още трима души, но им казах да заминават, защото тук може би има някаква болест.

— А първо разпитахте ли ги? — попита Марино и видях, че е ядосан на младия рейнджър, който бе прогонил свидетелите.

— Никой не знаеше нищо. Само един човек мислеше, че го е видял. Предпоследната вечер. В банята. Едър дрипав и мръсен мъж с черна коса и брада.

— Къпел ли се е? — попитах аз.

— Не. — Рейнджърът се поколеба. — Пикаел.

— В караваната няма ли тоалетна?

— Не знам. — Той отново се поколеба. — Да ви кажа право, не останах там. Изскочих навън веднага, щом го видях.