Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 121

Пилотите ни оставиха пред станцията на Бреговата охрана в Крисфилд. Влязохме в тухлената сграда и си сложихме защитно облекло и спасителни жилетки, докато шефът Мартинес ни инструктираше.

— Имаме много проблеми. Първо, жителите на Танжер имат роднини тук и трябва да разположим въоръжени постове по пътищата, водещи извън града, защото сега хората от Центъра за контрол на заболяванията се притесняват, че гражданите на Крисфилд ще започнат да се евакуират.

— Тук още никой не се е разболял — обади се Марино.

— Не, но се тревожа, че в самото начало на тази история някои хора са се измъкнали от Танжер и са дошли тук. Искам да ви предупредя да не очаквате дружелюбно отношение по тези места.

— Кой е в къмпинга? — попита някой.

— В момента агентите на ФБР, които са открили трупа.

— А другите каравани? — попита Марино.

— Ето какво ми казаха — отговори Мартинес. — Когато дошли, агентите намерили пет-шест каравани и само една с телефон, на място номер шестнайсет, и потропали на вратата. Никой не отворил, затова погледнали през прозореца и видели трупа на пода.

— Не са ли влезли? — попитах аз.

— Не. Решили, че това е извършителят, и се притеснили, че може да е заразен. Но се опасявам, че един от рейнджърите е влязъл.

— Защо? — попитах аз.

— Нали знаете какво казват? Любопитството може да е фатално. Явно единият от агентите е отишъл до площадката, където се приземихте, за да вземе други двама агенти. Както и да е. В един момент, когато никой не гледал, рейнджърът влязъл в караваната и веднага изскочил навън, сякаш се бил запалил. Казал, че вътре имало някакво чудовище като от романите на Стивън Кинг.

Погледнах учените от Военния институт по заразни болести.

— Ще вземем рейнджъра с нас — рече един млад мъж, който носеше пагони на капитан. — Между другото, казвам се Кларк. Това е екипът ми. Те ще се погрижат за всичко. Ще го поставят под карантина и ще го наблюдават.

— Място номер шестнайсет — каза Марино. — Знаем ли кой го е наел?

— Още не съм запознат с тези подробности — отговори Мартинес. — Всички облякоха ли костюмите?

Бреговата охрана ни закара с два катера. Мартинес управляваше онзи, на който бях аз. Беше спокоен и невъзмутим, сякаш пътуването с шейсет километра в час в развълнувано море беше нещо обикновено за него. Струваше ми се, че всеки момент ще излетя през борда, затова се вкопчих в перилата. Въздухът влизаше толкова бързо в носа и устата ми, че едва дишах.

Марино стоеше срещу мен. Имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне. Опитах с жестове да му вдъхна смелост, но той се вторачи безучастно в мен. Най-сетне катерът намали и влезе в залив на име Флат Кет. На брега не се виждаше нищо друго освен борове. Когато се приближихме, забелязах пътеки, бани, малка рейнджърска станция и само една каравана. Спряхме на кея и Мартинес угаси мотора.