Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 119

Температурата ми стигна до трийсет и осем градуса и лекарствата, които взимах, само ме караха да повръщам. Мускулите на врата и на гърба ме боляха така, сякаш бях играла футбол с професионалисти. Но не можех да се върна в леглото. Имах твърде много работа. Обадих се в ареста и чух неприятната новина, че единственият начин да освободят Кийт Плезънтс е да отида при гаранта и лично да платя гаранцията. Качих се в колата и потеглих, но само след десет минути се наложи да се върна, защото бях забравила чековата си книжка.

— Господи, помогни ми — измърморих аз и настъпих педала за газта.

Питах се какво е станало в Мериленд през нощта и се притеснявах за Луси, за която всяко събитие от този род беше приключение. Тя искаше да използва оръжия и да преследва престъпници пеша, с хеликоптери и със самолети. Опасявах се, че ще прекършат духа й в разцвета на силите й, защото знаех твърде много за живота и как свършва. Зачудих се дали са заловили смъртдок, но ако беше така, щяха да ми се обадят.

Гарантът Винс Пийлър работеше в обущарница на Брод стрийт. Магазините наоколо бяха запустели и на витрините им нямаше нищо, освен графити и прах. Той беше нисък слаб човек с побелели коси и кожена престилка. Седеше пред шевна машина „Сингер“ и шиеше нова подметка на обувка. Влязох и Пийлър ме погледна с проницателния поглед на човек, свикнал да разпознава неприятностите.

— Вие ли сте доктор Скарпета?

— Да.

Извадих чековата си книжка и писалка. Не изпитвах приятелски чувства към него и се запитах на колко ли престъпници е помогнал да се върнат на улицата.

— Петстотин и трийсет долара — каза той. — Ако ще използвате кредитна карта, добавете още три процента.

Пийлър стана и се приближи до очукания тезгях, отрупан с обувки и кутии от пастет. Усетих как ме оглежда.

— Странно, мислех, че сте много по-възрастна — рече той. — Нали знаете, когато четеш за хората във вестниците, добиваш погрешна представа.

— Той трябва да бъде освободен днес. — Това беше заповед. Откъснах чека и му го дадох.

— О, разбира се. — Очите му се стрелнаха към часовника ми.

— Кога?

— Кога? — риторично повтори Пийлър.

— Да. Кога ще бъде освободен?

Той щракна с пръсти.

— Ей така.

— Добре — рекох аз и издухах носа си. — Ще видя дали ще бъде освободен ей така.

И аз щракнах с пръсти, сетне добавих:

— И ако не бъде, познайте какво ще стане. Аз съм и юрист и съм в ужасно лошо настроение. Няма да ми се изплъзнете.

Пийлър се усмихна и преглътна.

— С какви дела се занимавате?

— С такива, за каквито няма да искате да знаете — отговорих аз и излязох.

След петнайсет минути бях в Института по съдебна медицина. Седнах зад бюрото си и телефонът и пейджърът ми иззвъняха едновременно. Преди да отговоря, се появи Роуз. Изглеждаше необичайно разтревожена.

— Всички те търсят.

— Винаги ме търсят — отговорих аз и се намръщих, когато видях номера на екрана на пейджъра. — Кой е този, по дяволите?

— Марино е тръгнал за насам. Представители на Военния научноизследователски институт по заразни болести идват с хеликоптер. Казали са на съдебния лекар в Балтимор, че аутопсията на трупа ще бъде извършена от специален екип във Фредерик.