Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 117

Тя се вторачи в мен, сякаш бях добрата вълшебница.

— Само исках да се уверя, че имате всичко, което ви е необходимо, докато синът ви се върне — продължих аз и й подадох чашата с шоколадовото мляко.

— Опитвам се да разбера коя сте. Много е вкусно. Няма нищо по-приятно в живота — рече тя и се усмихна.

Обясних й накратко откъде познавам Кийт и какво работя, но госпожа Плезънтс не разбра. Явно мислеше, че съм влюбена в сина й. Докато се прибирах вкъщи, пуснах високо музиката в колата, за да не заспя. Карах в мрака. В продължение на километри нямаше нито една светлинка освен звездите на небето. Протегнах ръка към телефона.

Отговори майката на Уинго. Каза ми, че бил болен и лежал, но му даде слушалката.

— Безпокоя се за теб, Уинго — развълнувано казах аз.

— Чувствам се ужасно. Предполагам, че не можеш да направиш нищо срещу грипа.

— Имунната ти система е потисната. Говорих с доктор Райли. Кръвната ти картина не е добра. — Исках Уинго да знае истината. — Опиши ми симптомите си.

Всичко, което ми каза, ме разтревожи, защото симптомите, които описа, бяха характерни за ранните стадии на едрата шарка. Но ако се беше заразил от торса, беше странно, че не се е разболял досега, особено като се имаше предвид рисковата група, към която принадлежеше.

— Нали не си докосвал някой от спрейовете, които получихме в Института? — попитах го.

— Какви спрейове?

— За лице. „Вита“.

Той замълча. Явно се чудеше за какво става дума и аз се сетих, че в онзи ден Уинго не беше на работа, затова му обясних накратко какво се е случило.

— О, господи! — каза той и сърцата и на двама ни се свиха от страх. — Един флакон пристигна по пощата. Майка ми го сложи на плота в кухнята.

— Кога?

— Не си спомням. Преди няколко дни. Знам ли. Не бяхме виждали такова хубаво нещо. Представяш ли си? За приятно охлаждане на лицето.

В такъв случай смъртдок бе изпратил дванайсет флакона на персонала ми. И „дванайсет“ беше съобщението му до мен. Това бяха всичките ми служители, ако включех и себе си. Откъде смъртдок знаеше такива подробности като броя на персонала ми и дори имената и адресите на някои, ако беше далеч и непознат?

Страхувах се от следващия си въпрос, защото мислех, че вече знам отговора.

— Докосва ли го, Уинго?

— Изпробвах го. Да видя какво ще стане. — Гласът му силно трепереше и той се давеше от пристъпи на кашлица. — Мирише на рози.

— Кой друг го изпробва?

— Не знам.

— Никой не трябва да докосва спрея. Разбираш ли?

— Да. — Той се разрида.

— Ще изпратя хора да го вземат и да се погрижат за теб и за семейството ти.

Уинго плачеше твърде неудържимо, за да отговори.

Прибрах се вкъщи няколко минути след полунощ. Бях потисната и не се чувствах добре. Не знаех какво да направя. Обадих се на Марино, на Уесли и на Фуджицубо. Разказах на всички какво се е случило и че незабавно трябва да бъде изпратен екип при Уинго и семейството му. Те също ми съобщиха лоши новини. Момичето от остров Танжер, което се бе разболяло, бе умряло, и сега бил болен един от рибарите. Проверих електронната си поща и отново видях послание от смъртдок, изпратено, докато бях в ареста при Кийт Плезънтс.