Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 25

Не си направих труда да изляза в коридора. Останах зад пишещата си машина и продължих да работя върху картотеката.

След известно време влязоха две ченгета.

— Какво става? — попита един от тях. — Какво означава всичко това?

И двамата се усмихваха и изглеждаха щастливи.

— Спуки дойде, стана груб, така че и аз станах груб — казах аз.

— Да… видяхме го. Хайде, приятел, главният иска да говори с теб.

Докато ме караха към участъка ми казаха последните резултати от футболните мачове, които бяха чули по радиото. За ченгета, бяха повече от приятелски настроени.

Отидох при Главния полицай, който търкаляше молива си, но този път това не му беше присърце. Той ме погледна със свинските си очички, подсмръкна, почеса се под дясната мишница и каза:

— Хайде да чуем. Какво се случи?

— Казах ви но телефона, сержант — казах аз — Спуки пристигна със седем приятелчета. Заплаши ме. Изхвърлих го и приятелчетата му офейкаха. Това е всичко.

Той ме огледа, бутна шапката си назад и изгрухтя.

— Току-що получих резултатите от медицинския преглед — каза той. — Негодникът има разбита челюст, разбит нос, осем избити зъба и има късмет че е все още жив — той се вгледа в мен. — С какво го удари — с тухла ли?

— В бързината си да излезе падна по стълбите — казах безчувствено.

Той кимна.

— Някак си се спъна в краката си, нали?

— Някак си.

Дълга пауза, след която казах:

— Виждали ли сте колана му? Има остри гвоздеи. Възнамеряваше да ме удари по лицето с него. Той отново кимна и продължи да ме гледа.

— Трябва ли да го оплакваме, сержант? — продължих. — Ако мислите, че трябва, мога да му изпратя цветя… ако мислите, че трябва.

Той започна отново да търкаля молива си.

— Той може да подаде жалба… за нападение. Ще се наложи да разследваме.

— Искате ли да почакаме докато го направи?

Свинските му очички отново ме изучаваха и той спря да търкаля молива си.

— Да… добра идея.

Той огледа празния арест. По една или друга причина никой в този момент нямаше неприятности и ние бяхме сами. Той се наведе напред и каза с дрезгавия си глас:

— Всеки полицай в този град е искал да направи това, което ти направи с онзи кучи син. — Неговото лице, наподобяващо сурово телешко месо, се разпука в широка, приятелска усмивка, — но внимавай господин Кар, Спуки е като слон: няма да забрави.

— Имам работа — казах аз и, с все още безизразно лице, но с вътрешно усещане за триумф, — мога ли да си тръгвам?

— Да разбира се — той се облегна и очите му станаха замислени. — Един шофьор на такси съобщи, че видял как един мотоциклет се взривил снощи… мотоциклета на Спуки. Знаеш ли нещо за това?

— Трябва ли да знам?

Той кимна.

— Това е правилният отговор, но не се осланяй на това, господин Кар. Трябва да пазим закона и реда в този град.

— Когато можете да отделите минутка, сержант — казах аз, — споменете това на Спуки.

Ние се погледнахме един друг и аз тръгнах.

Когато се върнах в канцеларията Джени беше там. Разбира се тя беше вече чула всичко. Това беше нещо, което не можех да пазя в тайна. Тя беше пребледняла и трепереше.