Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 23

Запомних номера на мотоциклета на Спуки, след което отидох да края на улицата, почаках известно време и взех такси, за да се върна в хотела. Изпънах се на неудобното легло и зачаках. Докато чаках изпуших безброй цигари, оставих пожара на яростта ми да бушува и в около 03:00 часа станах от леглото и слязох тихо по стълбите до рецепцията.

Нощният пазач беше заспал. Излязох на горещата, прашна улица и тръгнах да търся такси. Не след дълго намерих едно дежурно на главната улица, чийто шофьор спеше.

Казах му да ме закара до Лексингтън. Беше на десет минути разстояние с кола. Лусвил спеше. Нямаше коли, които да пречат на бързото шофиране.

Шофьорът сиря накрая на улицата.

— Стой тук — казах аз, — ще се върна.

Това беше улица, на която се развъждаха разбойници. От двете страни блокове със старомодни железни аварийни изходи закриваха небето. Вонящи казани, вестници захвърлени но тротоарите, използвани презервативи и превръзки бяха разпилени в каналите.

Вървях по празната, тиха улица, докато стигнах до блок, на който имаше табелка с номер 245 — бърлогата на Спуки. Спрях като видях лъскавия мотоциклет до бордюра. Проверих номера. Това беше гордостта на Спуки.

Огледах се нагоре и надолу по празната улица, за да съм сигурен, че няма свидетели. Единственият свидетел беше слаба котка, която се стрелна от сенките на една улица.

Обърнах хондата на една страна, развих капачката не резервоара. Когато бензина направи голяма локва около мотоциклета запалих клечка кибрит, дръпнах се и я хвърлих в локвата.

ЧАСТ ТРЕТА

На следващата сутрин, на път към канцеларията се отбих в железарски магазин и си купих брадва. Занесох я в канцеларията и я поставих до бюрото си, където не се виждаше, но все пак можех да я грабна с едно рязко движение. Струваше ми се, че щях да имам нужда от нея.

Джени се втурна в канцеларията към 10:00 часа с обичайните жълти формуляри в ръка и с раздърпаната сива рокля. Трудно ми беше да разпозная в нея жената, която бях завел на вечеря предната вечер.

Тя ми благодари отново за вечерята, попита дали съм спал добре, на което отговорих, че съм спал чудесно — лъжа, разбира се, тъй като аз почти не бях спал.

Тя хвърли око на онова, което правех и по изражението на лицето й разбрах, че беше учудена, че съм само на буквата „В“. Тя не трябваше да узнае, че Спуки беше унищожил работата, която бях свършил, а аз нямаше да й кажа. След това замина.

Удрях клавишите на пишещата машина и си отварях ушите.

В около 11:00 часа Спуки пристигна със седем от своите приятелчета толкова тихо, и макар, че се ослушвах през цялото време, те ме изненадаха.

Ако той не беше такъв садистичен самохвалко сигурно щях да съм мъртъв. Вероятно се е почувствал в безопасност със седемте си тромави приятелчета отзад.