Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 27

Усетих, че бях гладен, така че отидох в ресторант „Луиджи“. Двамата стари сервитъори засияха като ме видяха. При първото ми посещение те не ми обърнаха внимание. Един дебел, възрастен мъж с лекета на костюма си се приближи, докато се хранех. Каза, че името му е Хърб Лесинг.

— Аз държа аптеката на ъгъла. Исках да ви кажа, че свършихте добра работа, господин Кар. Онова копеле си го търсеше. Сега, може би ще мога да си почивам нощем — той сиря, задъха се и прибави — мисля, че помогнахте много на този град.

Чудех се, какво ли щеше да каже Джени ако беше чула това. Кимнах, благодарих му и продължих да се храня. Той ме огледа с явно възхищение и се върна на масата си.

След обяд, тъй като не можех да си представя, че ще се върна в хотела, а нямаше какво друго да правя, отидох на кино. Филмът не можа да ми задържи вниманието, тъй като мислех за Джени.

Върнах се в хотела, без да бързам и се качих в стаята си.

„Ти си точно толкова брутален и жесток, колкото е и той!“

Запалих цигара, легнах на леглото и се замислих за това, което тя беше казала.

Най-накрая реших, че може би беше права. Нещо трябва да ми се е случило. Припомних си влудяващата ярост, която ме беше обхванала, докато удрях Спуки и неговите приятелчета. Вярно е, че бях предизвикан, но знаех, че преди три месеца не бих реагирал така. Дали този лудешки изблик на ярост се дължеше на катастрофата? Дали някой от умствените ми зъбци не се беше откачил? Дали не трябваше да се консултирам с д-р Мелиш? Тогава реших, че не си заслужава да го търся. За първи път след загубата на Джуди почувствах непреодолима нужда от жена.

Какво по дяволите, ставаше с мен? — се питах. Може би щеше да е добре да посетя местния публичен дом — в град като Лусвил трябваше да има публичен дом. Администраторът, трябваше да знае.

Погледнах часовника си: беше 18:15 ч. Докато ставах от леглото, си казах, че ще си намеря жена, ще вечерям в „Плаза“ и ще оставя утрешния ден да протече спокойно.

Тъкмо излизах от стаята и телефонът звънна. Докато вдигах слушалката, не подозирах че това щеше да промени целия ми живот.

— Господин Кар? Тук е О’Халоран… Главният полицай, градската полиция.

Познах дрезгавия, износен глас.

— Да, сержант?

— Опитвах се да те открия, след това си спомних, че се беше регистрирал в хотел „Бендикс“.

— Да? — сега вече бях нащрек, всички мисли за жени се изпариха и почувствах как стомашните ми мускули се свиват. — Нещо случило ли се е?

— Да… може и така да се каже — той изгрухтя и продължи — Госпожица Бакстър е паднала по стълбите. Тя е в болница.

Почувствах как ударите на сърцето ми се забавят.

— Лошо ли е ранена?

— Е, нищо сериозно, но все пак е лошо — той се спря, за да изгрухти отново и продължи, — счупена китка, счупен глезен, пукната раменна кост… доста зле е паднала.

— Къде е тя?

— В градската болница. Мислех, че знаеш.

— Благодаря — казах аз.

Чух звук, който ме озадачи. Дали си търкаляше молива?