Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 21

— Точно така. Можете ли да ми кажете къде се навърта Спуки… къде му е свърталището?

След дълга пауза той каза:

— Какво смяташ да правиш?

— Искам да се свържа с него. Той и аз трябва да си поговорим.

— Ти белята си ли търсиш, негоднико?

— Ако си спомняте, аз съм от социалния патронаж — казах аз. — Искам информация.

Отново дълга пауза. Представях си как търкаля молива напред-назад, докато мисли. Накрая той каза:

— Да, социалния патронаж, да — отново пауза и тогава — Бърлогата му е на 245 Лексингтън. Сборното място на бандата е кафенето на Сам на десета улица — отново пауза и тежко дишане, след което той каза. — Не си търси неприятности, негоднико. Ние сме тези, които разчистваме неприятностите в този град, а ние никак не обичаме да работим.

— Това ми стана ясно — казах аз и затворих телефона.

Взех телефона на „Плаза“ от указателя и направих резервация за осем и четиридесет.

Но Спуки вървеше с една крачка пред мен.

Джени пристигна в хотела в осем часа. Едва я познах. Косата й беше заплетена и увита стегната около красивата й глава. Тя беше облякла черно-бяла рокля, която я превръщаше от старомодна в привлекателна жена.

Тя беше очевидно доволна и горда, когато ми се усмихна в очакване.

— Добре ли изглеждам?

Бях облякъл един от добрите си костюми.

Тя беше първата жена, с която излизах, откакто бях загубил Джуди.

— Изглеждаш прекрасно — казах аз и наистина го мислех.

Ние тръгнахме към паркираната кола.

Всички гуми бяха спукани, шофьорската седалка беше нарязана с бръснач. Върху предното стъкло с големи бели букви беше написано: „Махай се, Евтинийке“.

Вечерта не беше блестяща. Как можеше да бъде? Джени беше разстроена заради колата, въпреки че аз се държах хладнокръвно, подтискайки разгарящата се ярост към Спуки Джинкс. Заведох я обратно в хотела, настаних я в един от остарелите бамбукови столове, докато се обадих на „Херц Рент а кар.“⁵ След петнадесет минути колата беше докарана. Докато чакахме, се опитах да успокоя Джени.

— Слушай, няма значение — казах аз. — Ще оправя колата… това не е проблем. Забрави го, както аз го забравих.

— Но, Лари, не виждаш ли, че това ужасно момче няма да те остави на мира, докато не си тръгнеш? Трябва да си тръгнеш! Той може да те нарани! Моля те… аз го познавам. Той е жесток! Нищо няма да го спре. Той…

— Джени! — резкият ми глас я пресече. — Ти и аз ще вечеряме заедно. Хайде да забравим Спуки. Хайде да говорим за нас двамата. Ти изглеждаш прекрасно. Защо винаги носиш онази ужасна сива рокля?

— Тя се втренчи в мен, след което вдигна безпомощно рамене.

— О, това ли? Погледни хората в този град. Това е моето прикритие. Затова те помолих да облечеш пуловер и дънки. Трябва да си облечен подходящо за ролята си тук.

— Да — знаех какво искаше да каже и продължих, — аз съм тук от осем дни, но схващам картинката. Наистина ли мислиш, че можеш да помогнеш на тези хора? Не, почакай… казах ти, че схващам картинката. Тези хора са мошеници. Те през цялото време се опитват да мамят. Те грабят. Смяташ ли, че е разумно да работиш с такова напрежение, с каквото работиш сега? Не ти ли се струва, че тичаш нагоре по стълба, която се движи надолу?