Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 22

Тя се замисли за това и каза тихо:

— Някой трябва да го прави. Един човек на петдесет наистина има нужда от помощ. Ако мога да му помогна, тогава си заслужава да работя.

Колата пристигна. Подписах формуляра и потеглихме извън града. Ресторант „Плаза“, на склона на един хълм с изглед към светлините на Лусвил, беше пищен и скъп. Храната беше добра. Имаше оркестър, който свиреше нежен суинг. Беше претъпкано с едри възрастни мъже и дебели, безформени жени — всички говореха с пълен глас. Това беше гледка типична за Парадайс Сити.

Хапнахме, разговаряхме, но вечерята не мина успешно, защото и двамата мислехме за разрушената кола, Спуки и мрачния мизерен живот, който беше фон на Лусвил, но запазихме тези мисли за себе си.

Закарах Джени до апартамента й. Беше вече 23:00 часа.

Тя ми благодари за вечерята. По изражението на лицето й разбрах колко е разтревожена.

— Лари… моля те бъди разумен. Моля те, върни се у дома.

— Ще си помисля. Хайде да направим това отново — докоснах ръката й. — Следващият път наистина ще се повеселим — и я оставих потегляйки обратно към хотела.

Облякох пуловера и дънките, след това слязох до рецепцията и попитах тъжното цветнокожо момче къде мога да намеря десета улица. То ме погледна така сякаш бях луд. След като му зададох въпроса повторно то каза, че е на тридесет минути разстояние пеша. Започна да ме упътва, но аз му казах да остави.

Излязох в горещата, прашна нощ и хванах такси. Пристигнах на десета улица в 23:35 часа. Платих на шофьора и тръгнах по тъмната улица, оградена от боклучийски казани, които миришеха, като че ли във всеки един от тях гниеше труп.

Хората се мотаеха — повечето стари пияници, стари жени… хора без покрив. По-надолу по улицата обстановката се промени. Неонови светлини образуваха ярки бели петна на мръсните тротоари. Сега се движех в сенките. Виждаха се обичайните каубойски заведения, стриптийз клубове, киносалони, барове и кафенета. Тази част от улицата се обитаваше от младите. Момчета с дълги коси, момичета със сексапилни панталони и прозрачни дрехи се мотаеха безцелно и вдигаха шум. Повечето от тях носеха транзистори, които взривяваха слуха с поп-музика.

По-надолу на улицата видях мигащ надпис, който гласеше „Кафенето на Сам“

Придържайки се към сенките минах покрай кафенето.

Отвън, подредени, стояха осем мотоциклета „Хонда“ — ярки, мощни с предпазни каски окачени на дръжките. Кафенето беше претъпкано. Мярнах млади хора облечени така, както младите хора обикновено се обличат, а шума извиращ от кафенето беше оглушителен.

Отидох до края на улицата, обърнах се и тръгнах обратно. Намерих тъмен, вонящ вход и се скрих в мрака. Оттам можех да виждам кафенето. Облегнах се на стената и зачаках. Подтиснатият ми гняв към Спуки сега гореше като горски пожар в мен. Помислих си за картотеката, унищожена от смола и за колата.

Около полунощ имаше отлив от кафенето. Хлапетата се изсипаха навън, крещейки и викайки, и хукнаха надолу по улицата. Тогава излязоха осем слаби, олюляващи се хлапета — начело със Спуки. Всички бяха облечени еднакво — жълти ризи, тигрови панталони и широки колани с гвоздеи. Те възседнаха своите Хонди, сложиха си каските и въздуха беше разцепен от дяволския звук на мощните мотори. Потеглиха. Шумът, който вдигаха беше ужасен, като че ли третата световна война беше започнала.