Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 20

От време на време идваха стари жени и аз им казвах, че съм твърде зает, за да говоря с тях. Те поглеждаха бъркотията, която почиствах и си отиваха. Една от тях, дебела жена на около седемдесет, спря на вратата и ме наблюдава известно време, докато търках пода.

— Аз ще свърша това, господин Лари — каза тя. — Аз имам повече опит от вас.

Може би злобата в очите ми я изплаши, защото тя си замина.

До 16:00 часа бях почистил всичко. Не обръщах внимание на телефона. Седнах и започнах отново да правя картотеката.

Джени се втурна в кантората около 17:15 часа. Тя изглеждаше изморена и се отпусна в стола срещу моето бюро.

— Всичко наред ли е? — те подуши въздуха. — Бензин? Нещо случило ли се е?

— Малка неприятност… нищо особено — казах аз. — Как мина деня?

— Добре… както обикновено. Хората са започнали да говорят за теб, Лари. Стариците започват да те харесват.

— Това вече е крачка в правилна посока — облегнах се на стола. — Разкажи ми за Спуки. Имаме ли го в картотеката?

Тя се втренчи в мен и застина.

— Не. Защо питаш?

— Имаме ли някаква информация за Спуки? Къде живее?

Тя продължи да ме гледа втренчено. — Защо искаш да знаеш къде живее?

С усилие направих безразлична физиономия.

— Мислех си за него. Чудех се дали бих могъл да се свържа с него, да му вляза под кожата… Искам да кажа, да се сприятеля с него. Как мислиш?

Джени поклати глава.

— Не… в никакъв случай! Никой не може да се сприятели със Спуки. Мислиш погрешно, Лари. — Тя се спря и ме погледна изпитателно.

— Нещо случило ли се е?

— Да се е случило? — усмихнах й се аз. — Само си мислех дали мога да го снася… имам предвид ако говоря с него… но ще те послушам… ти знаеш по-добре… аз не знам.

— Нещо наистина се е случило! Познавам Спуки! Моля те, кажи ми!

— Нищо не се е случило. Проблемът ти, Джени, е, че понякога прекалено драматизираш нещата. — отново й се усмихнах. Тогава изведнъж ме осени една идея. — Ако нямаш какво да нравиш, би ли вечеряла с мен тази вечер?

Очите й се уголемиха.

— Вечеря? С удоволствие.

По израза на лицето й се досетих, че това беше най-вероятно първата й покана за вечеря, откакто бе дошла в този забравен от Бога град.

— Трябва да има място, където да можем да хапнем нормално. „Луиджи“ не ме очарова. Къде можем да отидем — цената е без значение.

Тя плесна с ръце.

— Наистина ли цената е без значение?

— Точно това казах. Не съм похарчил нищо, откакто дойдох тук, а съм пълен с пари. — В такъв случай „Плаза“… не пет мили извън града е. Никога не съм била там, но са ми разказвали — и тя замаха с ръце и заприлича на въодушевено дете.

— Добре. Ще се погрижа.

Тя погледна часовника си и скочи на крака.

— Трябва да вървя. След пет минути имам среща.

— Тази вечер… в осем часа. Ела в хотела. Имам кола…

Тя кимна, усмихна се и изчезна.

Замислих се за няколко секунди, след което избрах номера на полицията и помолих да ме свържат с главния полицай. След известно време се чу дрезгавия му глас.

— Кар на телефона… спомняте ли си за мен? — казах аз.

Чух тежкото му дишане.

— Кар? Хиляда и петстотинте долара, нали?