Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 18

— Лари, надявам се, че знаеш какво правиш и в какво се забъркваш.

— Ти каза, че имаш нужда от помощ… и точно това ще получиш. Нека не драматизираме нещата. И така, къде има приличен ресторант?

— Е, добре, щом така искаш — тя се усмихна. — Ресторантът на Луиджи на 3-та улица, след две пресечки в ляво. Не може да се нарече добър, но не е и лош — тогава телефонът започна да звъни и аз я оставих да води обичайните си „да“ и „не“ разговори.

След лошия обяд — месото беше твърдо като гьон — отидох при ченгетата.

На пейката до стената стоеше едно хлапе. Беше на около дванадесет години и имаше синина на окото. Кръв капеше от носа му на пода. Аз го погледнах и то ме погледна. Омразата в очите му наистина си струваше да се види.

Отидох до главния полицай, който все още търкаляше молива си напред-назад, и дишаше тежко през носа си. Той повдигна глава.

— Пак ли ти?

— Да ви спестя неприятностите — казах аз, без да си правя труда да говоря тихо, защото бях сигурен, че хлапето на пейката беше от бандата на Спуки, — получих си табакерата — сложих плоското парче злато на писалището на полицая.

Той погледна това, което беше останало от табакерата, вдигна го, преобърна го в големите си потни ръце и го постави на бюрото.

— Спуки Джинкс ми го върна снощи — казах.

Той се втренчи в унищоженото парче злато.

Аз продължих с безчувствен глас:

— Той каза, че не знаел, че това е злато. Виждаш какво е направил с него.

Той погледна плоския метал с присвити очи, след което изпръхтя:

— Хиляда и петстотин долара, а?

— Да.

— Спуки Джинкс?

— Да.

Той се облегна и бутна шапката си назад. След като ме наблюдава известно време въпросително със свинските си очички, понита:

— Нова жалба ли ще подаваш?

— Необходимо ли е?

Ние се втренчихме един в друг. Почти чувствах как мозъкът му скърца, докато мисли.

— Спуки каза ли, че е откраднал табакерата?

— Не.

Той извади малко циментов прах от лявата си ноздра с малкия си пръст, погледна това, което беше намерил и се избърса в ризата си.

— Имаш ли свидетел, който да е видял как Спуки ти го връща?

— Не.

После скръсти ръце, наведе се напред и ме погледна с презрително съжаление.

— Слушай, негоднико — каза той с дрезгавия си, износен глас, — ако смяташ да оставаш в този проклет град, не подавай жалба.

— Благодаря за съвета… няма да подам жалба — вдигнах остатъците от табакерата и ги сложих в джоба си. — Мислех, че трябва да ви предупредя да не го търсите повече.

Ние се спогледахме и тогава той каза шепнешком:

— Между нас казано, негоднико, ако бях на твое място, щях да се разкарам от този град. Глупаците, които се опитват да помогнат на госпожица Бакстър, не оцеляват дълго и ние с нищо не можем да им помогнем. Между нас казано, разбра ли?

— Този от бандата на Джинкс ли е? — попитах и се обърнах към хлапето, което слушаше и наблюдаваше.

— Точно така.

— Той кърви.

— Да.

— Какво му се е случило?

Той ме погледна, свинските му очички бяха безучастни. Виждах, че го отегчавам.

— Защо си се загрижил, негоднико? Ако това е всичко, което имаш да кажеш, измитай се — и започна отново да търкаля молива си.