Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 16

По гърба на всяка ръка бяха изписани цинични легенди. Около почти несъществуващата си талия той носеше колан широк седем инча, обкован с остри бронзови гвоздеи — ужасно оръжие, ако се използва върху нечие лице. От него се носеше остра миризма на мръсотия. Чувствах, че ако разтърси глава, по бюрото ще паднат въшки.

Учудих се на бързото си съвземане. Бутнах стола си назад, за да мога да се изправя. Открих, че сърцето ми бие силно, но все пак се владеех. Спомних си за разговора с Джени, когато тя ме предупреди, че децата в този район са жестоки и изключително опасни.

— Здрасти — казах аз. — Искаш ли нещо?

— Ти ли си новият помощник? — гласът му беше учудващо плътен, което го направи още по-заплашителен.

— Точно така. Току-що пристигнах. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той ме огледа. Зад него забелязах движение и разбрах, че не беше сам.

— Кажи на приятелите си да влязат, стига да не са стеснителни — казах аз.

— Така са си добре — каза той. — Ти си ходил при ченгетата, нали, Евтинийке?

— „Евтинийке“? Така ли ме наричате?

— Точно така, Евтинийке.

— Ако ти ме наричаш Евтинийка, аз пък ще те наричам Смрадльо.

От коридора се чу приглушен смях, който беше моментално пресечен. Мъничките очички на Спуки пламнаха и станаха червени като мъниста.

— Значи се правиш на умен…

— Точно така — казах. — Така ставаме двама, нали, Смрадльо? С какво мога да ти помогна?

Бавно и пресилено той разкопча колана си и го завъртя с ръка.

— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Евтинийке? — попита той.

Блъснах назад стола си и се изправих с едно движение. Вдигнах портативната пишеща машина.

— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Смрадльо? — попитах аз.

Само преди няколко часа се чудех дали ще се изплаша лесно. Сега знаех…

Погледнахме се и тогава, бавно и със същото пресилено движение той отново си закопча колана, и аз също толкова бавно и със същото пресилено движение оставих портативната пишеща машина.

Върнахме се в начална позиция.

— Не се задържай дълго, Евтинийке, — каза той. — Ние не обичаме подлизурковци като теб. Не ходи при ченгетата. Не обичаме подлизурковци, които ходят при ченгетата. — Той подхвърли пакет, увит в мазна кафява хартия на бюрото. — Тъпото лайно не знаело, че е злато — и излезе, като остави вратата отворена.

Стоях и слушах, но те си тръгнаха точно толкова безшумно, колкото бяха дошли. Беше смразяващо преживяване. Те сякаш нарочно се движеха като призраци.

Разтворих пакета и намерих табакерата си, или поточно това, което беше останало от нея. Някой я беше сплескал на тънък пласт злато. Вероятно беше използвал ковашки чук.

Онази нощ, за пръв път след смъртта на Джуди не я сънувах. Вместо това, сънувах две очички, подобни на невестулки, които ми се подиграваха и дълбок, застрашителен глас, който повтаряше: „Не се задържай за дълго, Евтинийке“.

Джени дойде в канцеларията на обяд. През последните часове бях работил усилено върху картотеката и бях стигнал до буквата „з“. Телефонът звънна пет-шест пъти, на всеки път беше жена, която измърморваше, че иска да говори с госпожица Бакстър и затваряше. Бяха дошли три посетителки, всичките парцаливи възрастни жени, които ме зяпаха известно време и след това се оттегляха, като казваха, че търсят госпожица Бакстър. Отправях към тях най-чаровната си усмивка и ги питах дали мога да им помогна, но те побягваха като подплашени плъхове. Около 10:30 часа, докато траках върху пишещата машина, вратата се отвори с трясък и едно хлапе, което веднага разпознах като хлапето, което ми беше откраднало табакерата и ми беше съдрало сакото, ми се облещи и след това избяга. Не си направих труда да го гоня.