Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 15

Намерих я на бюрото, където драскаше върху някакъв жълт формуляр. Тя ме погледна с топлата си, приятелска усмивка.

— Така е по-добре, Лари — каза тя, след като ме огледа, — много по-добре. Седни и ще ти обясня това, което на шега наричам архива. Можеш ли да пишеш на машина?

— Мога.

Седнах. Помислих си дали да й кажа за табакерата, но реших да не го правя. Тя имаше, според нейните думи, достатъчно проблеми.

Прекарахме следващия час в обяснение на архивата, докладите и картотеката. През това време телефонът непрекъснато звънеше.

Малко след 17 часа тя грабна някакви формуляри, два-три химикала и каза, че трябва да тръгва.

— Затвори в шест часа — каза тя. — Ако можеш да напечаташ тези три доклада, преди да тръгнеш…

— Разбира се. Ти къде отиваш?

— В болницата. Трябва да посетя три мили стари жени. Отваряме в девет сутринта. Може би няма да успея да дойда преди обяд. Утре е ден за посещение на затвора. Оправяй се както можеш, Лари. Не им позволявай да те объркат. Не им позволявай да те мамят. Давай им само съвети. Ако искат нещо, кажи, че първо ще разговаряш с мен. — Тя махна с ръка и тръгна.

Напечатах докладите и ги картотекирах. Бях изненадан и малко разочарован, че телефонът не звънна нито веднъж — като че ли знаеше, че Джени я няма тук.

Вечерта беше пред мен. Нямах какво друго да правя, освен да се върна в хотела. Затова реших, че ще остана и ще подновя данните в картотеката. Трябва да си призная, че не свърших много. Когато започнах да чета картоните, се вглъбих. Те ми даваха толкова ясна представа за престъпленията, мизерията, отчаянието и безпаричието, че ме увлякоха като първокласен криминален роман. Започнах да осъзнавам какво ставаше в тази пета част на този обгърнат в смог град. Времето спря. Когато се стъмни включих настолната лампа и продължих да чета. Бях толкова унесен в четенето, че не чух как се отваря вратата. Дори и да не бях толкова вглъбен, пак нямаше да я чуя. Отвори се крадешком, сантиметър по сантиметър и едва когато на бюрото падна сянка, разбрах, че има някой в стаята.

Стреснах се. Това, естествено, беше целта. С моите разклатени нерви трябва да съм подскочил шест инча. Вдигнах поглед и почувствах, че стомаха ми се свива. Изпуснах химикала и той се търкулна под бюрото. Винаги ще си спомням тази първа среща със Спуки Джинкс. Не знаех, че това е Спуки, но след като го описах на Джени на другата сутрин, тя каза, че е той.

Представете си висок, много слаб млад човек на около двадесет и две години. Косата му беше дълга до раменете, тъмна, сплъстена и мазна. Слабото му лице беше с цвят на студена овча мазнина. Очите му, като дребни черни мъниста, бяха разположени близо едно до друго и от двете страни на тънкия му нос. Устните му бяха отпуснати и червени и по тях беше изписана насмешлива усмивка. Носеше жълта, мръсна риза и чифт ексцентрични панталони от тигрова кожа, прилепени плътно към бедрата и задните му части. Тънките му, но мускулести ръце, бяха покрити с татуировки.