Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 14

Докато разказвах за загубената табакера, той продължи да търкаля молива напред-назад. След това изведнъж вдигна погледа си и свинските му очички ме огледаха отгоре до долу със силата на затворнически прожектор.

— Отскоро ли сте тук? — попита той. Гласът му беше дрезгав, като че ли износен от викане.

Казах, че бях тук от скоро, и че щях да работя с госпожица Бакстър от Социални грижи.

Той бутна шапката си назад, втренчи се в молива си, въздъхна и извади един формуляр. Каза ми да го попълня и продължи да търкаля молива.

Попълних формуляра и му го върнах. Под заглавието „Цена на откраднатия предмет“ бях написал 1500 долара.

Той прочете това, което бях написал и видях как огромното му лице се стегна, бутна формуляра обратно към мен, като постави мръсния си пръст на колонката „Цена на откраднатия предмет“ и ме понита с пресипнал глас:

— Какво е това?

— Това е цената на табакерата — казах аз.

Той измърмори нещо под носа си, втренчи се в мен, след това във формуляра.

— Сакото ми беше разсечено с бръснач — казах аз.

— Тъй ли? Якето ви също ли струваше хиляда и петстотин долара?

— Костюмът струваше триста долара.

Той изпръхтя с дебелите си ноздри.

— Можете ли да опишете хлапето?

— Около девет годишно, тъмно, гъста коса, черна риза и дънки — отвърнах аз.

— Виждате ли го там?

Обърнах се и огледах редицата хлапета. Повечето бяха матови с гъсти коси, повечето бяха облечени в черни ризи и дънки.

— Може да бъде всяко от тях — казах аз.

— Да — той се загледа в мен. — Сигурен ли сте за стойността на табакерата?

— Сигурен съм.

— Да — той потърка потния си врат, след което постави формуляра върху купчина подобни формуляри. — Ако го намерим, ще ви съобщим — и след кратка пауза — Дълго ли ще останете?

— Два-три месеца.

— При госпожица Бакстър ли?

— Това беше първоначалното ми намерение.

Той ме изгледа за момент, след което бавна, презрителна усмивка се прокрадна по лицето му.

— Хубаво намерение.

— Вие не мислите, че ще издържа толкова дълго?

Той подсмръкна и започна отново да търкаля молива си.

— Ако го намерим, ще ви се обадим. Хиляда и петстотин долара, така ли?

— Да.

Той кимна и изведнъж, с глас като гръмотевица изрева:

— Стойте мирно, копелета такива, или ще дойда при вас.

Станах и тръгнах и като стигнах до вратата, го чух да казва на друго ченге:

— Още една откачалка.

Часът беше тринадесет и двадесет. Тръгнах да търся ресторант, но изглежда нямаше ресторанти по главната улица. Най-накрая се примирих с мазен хамбургер в един бар, претъпкан с потни, мръсни мъже, които ме поглеждаха недоверчиво.

След това се разходих. В Лусвил нямаше нищо, освен мръсотия и беднотия. Обиколих областта, която беше маркирана с номер 5 на картата на Джени. Намирах се в свят, който дори не подозирах, че съществува. След Парадайс Сити това ми приличаше на пътешествие из Дантевия пъкъл.

По улиците веднага си проличаваше, че съм чужденец. Хората се отдръпваха от мен, а някои се обръща-ха и шушукаха. Децата свиреха подире ми, а някои издаваха силни, вулгарни звуци. Вървях до 16:00 часа и след това се върнах в канцеларията на Джени. Бях разбрал, че тя е доста смела жена. Да прекараш две години в този ад и все още да можеш да се усмихваш топло беше наистина голямо постижение.