Читать «Смяна на сцената» онлайн - страница 13

Но възможно ли беше на мен да се случи такова нещо?

— Не е необходимо да оставате — каза Джени. Тя сякаш знаеше какво минаваше през ума ми. — Не се чувствайте задължен. Чичо Хенри не мисли за подробностите. Казах го и преди малко, нали?

— Дайте да се разберем — казах аз. — Вие ми казвате, че тези хлапета — този Спуки — могат да ме заплашват, ако аз работя с вас?

— Да, рано или късно, той ще ви заплаши.

— А заплахите му водят ли до нещо?

Тя загаси цигарата си и каза:

— Страхувам се, че водят.

Смяна на обстановката?

Замислих се. Изведнъж осъзнах, че по време на разговора си с тази жена не бях помислил нито веднъж за Джуди. Това не се беше случвало след катастрофата. Може би един ритник в лицето или в слабините щяха да доведат до промяна.

— Кога започвам работа? — казах аз.

Топлата й усмивка ме обгърна.

— Благодаря ви… започвате веднага щом си купите пуловер и дънки и, моля ви, не използвайте тази красива табакера — тя се изправи. — Трябва да тръгвам. Няма да се върна до четири часа. Ще ви обясня за документите и за картотеката и тогава — тогава започвате работа.

Слязохме по стълбите на улицата и аз я изпратих до покрития с циментов прах Фиат-500. Тя се обърна към мене преди да запали мотора.

— Благодаря ви, че се наехте. Мисля, че ще се справим — погледна ме за момент през малкото странично прозорче — съжалявам за това, което ви се е случило. Всичко ще се оправи… трябва само да имате търпение — и потегли.

Останах на ръба на завоя, усещайки как циментовият прах ме покрива и влагата и горещината го превръщат в грапава пот. Тя ми харесваше. Докато стоях така, се замислих с какво всъщност се захващам. Лесно ли се плашех? Не знаех. Това щях да разбера в момента, в който се случеше нещо.

Тръгнах по тясната, шумна пресечка до главната улица, за да си купя пуловер и дънки.

Не усетих кога се случи, но все пак се случи.

Мръсно, парцаливо хлапе на около девет години, изведнъж се блъсна в мен и аз се олюлях. То прехапа устно и издаде силен, мръсен звук и побягна.

Едва когато се върнах в хотела „Бендикс“ открих, че скъпото ми сако беше срязано с остър нож и златната ми табакера липсваше.

ЧАСТ ВТОРА

След като се преоблякох в пуловер и дънки, отидох до полицейския участък, за да съобщя за кражбата на табакерата. Открих, за моя изненада, че не се вълнувах от загубата й, но знаех, че Сидни щеше да бъде ужасен, затова почувствах, че е редно да направя усилие да си я върна.

Въздухът в участъка беше наситен с циментов прах и миризма на неизмити крака. На дълга пейка до една от стените седяха десет хлапета — мръсни, парцаливи и унили. Те ме наблюдаваха с малките си тъмни очички, докато отивах към полицая.

Той представляваше една огромна маса човешка плът с лице като парче сурово телешко. Беше по риза и потта се стичаше по лицето му в гънките на дебелия му врат, където се смесваше с циментовия прах. Той търкаше един молив напред-назад по писалището и когато се доближих, той се поизправи, за да пръдне.

Хлапетата на пейката се захилиха.